По публикации в чужди исторически медии и архивни документи. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Геоикономическият мащаб на инвазията: Коалицията на „цяла Европа“
Когато на 24 юни 1812 година (нов стил) авангардът на Великата армия преминава река Неман, Наполеон Бонапарт не просто започва поредната наказателна кампания. Това е икономически и военно-политически проект на цяла обединена Западна и Централна Европа, целящ пълната изолация и икономическо подчинение на Изтока под диктата на Континенталната блокада срещу Великобритания. Числеността на тази армада е безпрецедентна за епохата – над 600 000 души в първия ешелон, от които пехотата е 492 000, кавалерията възлиза на 96 000, а тиловите, инженерните и обсадните части наброяват около 20 000 души. Артилерийският парк включва 1372 оръдия, от които 130 са тежки обсадни системи.
В този състав французите всъщност са малцинство. Под императорските орли маршируват контингенти от Австрия, Прусия, Бавария, Италия, Кралство Неапол, Саксония, Вестфалия, Швейцария, Испания, Португалия, Холандия, Дания, Полша и хърватските полкове от Илирийските провинции. Тази логистична машина обаче носи в себе си генетичен дефект – липсата на хомогенност и чудовищния натиск върху местните ресурси по пътя на настъплението. Имперската стратегия изисква бързо, генерално сражение още в граничните райони, което да принуди политическото ръководство в Санкт Петербург да подпише капитулация по френски образец.
От другата страна отбранителната доктрина е в състояние на перманентна импровизация. Първа западна армия, под командването на военния министър генерал Михаил Барклай дьо Толи, разполага с между 110 000 и 127 000 бойци и 558 оръдия, но е разтеглена на фронт от близо 200 километра в Литовско. Втора западна армия, водена от генерал Пьотър Багратион, наброява малко под 48 000 души с 216 оръдия и заема позиции около Бялисток. Трета армия на генерал Александър Тормасов (46 000 души) е изолирана на юг във Волиния. Тройното числено превъзходство на агресора диктува единственото възможно оперативно решение: незабавно отстъпление в дълбочина с цел съединяване на силите, преди Наполеон да ги разгроми поотделно. Тук обаче възниква логистичният триъгълник Вилнюс-Минск-Могилев, където френското командване прави опит за стратегически обход.
Капанът при Могилев и тактическата дилема на Багратион
През първите седмици на юли 1812 година Наполеон осъзнава, че Барклай дьо Толи се изплъзва на север към укрепения лагер в Дриса. Основната цел на френския император става Втора армия на Багратион, която се опитва да пробие на изток през Бобруйск, за да се съедини с Първа армия. За да пререже този път, Наполеон изпраща един от най-способните си и безпощадни военачалници – маршал Луи Никола Даву, начело на Първи пехотен корпус, подсилен с мощни кавалерийски части. Даву успява да изпревари руснаците и на 8 юли окупира Могилев, блокирайки прелезите през река Днепър.
Това поставя Багратион в критична ситуация. Напредването на север към Орша е блокирано, а от юг и запад го притискат силите на Жером Бонапарт. В този момент се твърди, че френското командване е смятало кампанията за практически решена – унищожаването на 45-хилядната армия на Багратион би отворило директен път към Москва и би оставило Барклай дьо Толи в пълна стратегическа изолация. Но в тази геополитическа сметка не е отчетена отбранителната устойчивост на руския ариергард.
Багратион взема решение да атакува Даву при Могилев, за да провери силата на френската блокада и, ако е възможно, да си пробие път по прекия път за Смоленск. Задачата е възложена на Седми пехотен корпус на генерал-лейтенант Николай Раевски, съставен от 12-та и 26-та дивизии – общо около 15 000 щика. Срещу тях Даву разполага с пет дивизии, отлично укрепени на подстъпите към града, в района на селата Салтановка и Дашковка. Численото съотношение е най-малко две към едно в полза на французите на хартия, а предвид укрепените позиции предимството е смазващо.
Анатомия на сблъсъка при Салтановка: 11 юли 1812 година
Позицията, избрана от маршал Даву край Салтановка, е изключително трудна за челна атака. Френският ляв фланг е защитен от блатистата низина на река Днепър, а пред фронта преминава дълбок дол с ручей, през който има само една тясна дига и мост при селото. Даву разполага пехотата си в карета и колони на хълмовете зад дола, като артилерията (главно 8- и 12-фунтови оръдия модел Грибовал) има идеален сектор за обстрел на цялото предно пространство.
Сутринта на 11 юли Смоленският пехотен полк от дивизията на генерал Паскевич започва настъплението. Според мемоарите на участници в сражението, френската артилерия буквално преорава редиците на настъпващите. Гладкоцевните пушки от онова време имат ефективен обсег срещу жива сила до 100 крачки за линейната пехота, докато егерските части, въоръжени с нарезни щуцери, могат да водят огън до 300 крачки. Това принуждава батальоните да се приближават на разстояние за директен визуален контакт, понасяйки тежки загуби от шрапнели и залпов огън, преди изобщо да достигнат линията за щикова атака.
Тактическата схема на французите залага на тежките пехотни колони, които следват масираната артилерийска подготовка. Барабанният ритъм води имперските полкове през гъстия барутен дим, но руските полкове отказват да отстъпят. Когато френската пехота контраатакува през моста, сблъсъкът прераства в ръкопашен бой, където се смесват френски команди, немски проклятия на контингентите от Рейнския съюз и италиански молитви. Тук се проявява и основният логистичен проблем на Наполеоновата армия в тази кампания: ниската мотивация на принудително мобилизираните европейски нации, които нямат реален интерес от разгрома на Русия.
Митът и реалността за подвига на язовирната стена
В официалната историография битката при Салтановка е неразривно свързана с епизода, при който генерал Николай Раевски повежда лично в атака своите двама непълнолетни синове – 14-годишния Александър и 10-годишния Николай – на дигата под ураганен френски огън, за да спре паниката сред новобранците. Този сюжет се превръща в класически пример за имперски патриотизъм и по-късно е изобразен в десетки картини и литературни произведения. В писмата на самия Раевски до съпругата му и в по-късните му разговори с поета Жуковски обаче реалността изглежда малко по-различно, което показва критичния и скептичен поглед на самия генерал към военната пропаганда.
Раевски признава, че децата му действително са били с него в лагера и на бойното поле, тъй като по тогавашния обичай младите дворяни са зачислявани в щабовете много рано за придобиване на опит. Но генералът иронично отбелязва, че по-малкият му син просто е събирал ягоди в гората извън обсега на предната линия, когато битката е започнала, а историята за носенето на знамето е силно разкрасена от вестникарите в Санкт Петербург. Това, което не подлежи на съмнение, е личната храброст на Раевски – един от най-богатите земевладелци в империята, който застава начело на своите „мъже със сиви лапи“ (както тогава наричат набързо обучените селски новобранци), за да стабилизира разпадащия се фронт на дивизията.
Това изглежда логично като тактически ход, но има един проблем. Челната атака срещу укрепения корпус на Даву на този участък е била обречена на неуспех от самото начало поради липсата на достатъчно артилерийска подкрепа от страна на руснаците. Истинската цел на Раевски обаче не е била превземането на Могилев на всяка цена, а спечелването на време. И тази цел е постигната с цената на тежки загуби – корпусът губи около 2500 души убити и ранени, докато френските загуби, според различни оценки, възлизат на над 3500 войници, главно поради успешните флангови маневри на дивизията на Паскевич.
Стратегическият резултат: Защо Наполеон загуби войната край Могилев
Докато Раевски ангажира основните сили на Даву при Салтановка в продължение на десет часа, инженерните части на Багратион извършват титанична логистична операция само на няколко километра на юг. При село Нови Бихов руските сапьори успяват да построят понтонен мост през Днепър. Втора армия преминава реката необезпокоявано, изоставяйки укрепения Могилев в ръцете на французите, но спасявайки своята жива сила и артилерийски парк.
В писмото си до Барклай дьо Толи веднага след битката Багратион пише с характерния си остър стил: „Едва избягах от този ад. Глупаците ме пуснаха.“ Под „глупаци“ той визира френското разузнаване и маршал Даву, който, увлечен в отбранителната битка при Салтановка, не успява да организира преследване и пропуска момента да пресече пътя на руското отстъпление. Вместо да бъде унищожена, Втора западна армия се насочва необезпокоявана през Мстиславъл към Смоленск.
Тук има нещо, което не излиза в сметките на френския генерален щаб. Наполеон е бил убеден, че Даву ще успее да задържи Багратион западно от Днепър, докато основната френска армия нанесе удар в тила му. Пропускът при Салтановка обаче позволява на 3 август 1812 година Първа и Втора руски армии да се обединят в Смоленск. От този момент нататък френската стратегия за бърза, локализирана война претърпява пълен крах. Вместо кратка кампания по границите, Наполеон е въвлечен в безкрайните пространства на Русия, където комуникационните му линии се разтягат над критичния лимит от 500 километра, а логистиката започва да се разпада под ударите на партизанските отряди и суровия климат. Битката при Салтановка, макар и тактическо отстъпление за руснаците, се оказва стратегическият пирон в ковчега на френската инвазия.