По публикации в чужди медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Юридическите фикции срещу реалността на терен
Изявлението на Дмитрий Песков, че Русия фактически се намира в състояние на война, тъй като колективният Запад се е превърнал в директен участник на страната на Киев, повдига повече въпроси, отколкото отговори в правно и военно отношение. Години наред Москва настояваше на термина „специална военна операция“ (СВО), което имаше конкретни административни, финансови и международноправни изражения. СВО по дефиниция предполагаше ограничена употреба на сили, липса на пълна мобилизация на промишления комплекс и запазване на договорите за транзит на газ и продажба на суровини през и към държави, които официално се водят „неприятелски“.
Тук обаче възниква сериозно разминаване между политическата риторика и икономическата реалност. Дори след като Песков използва думата „война“, руското Министерство на отбраната и правните документи в Руската федерация продължават да оперират с термина СВО. Това показва, че Кремъл вероятно използва терминологичната промяна като инструмент за вътрешнополитическа консолидация и психологическа подготовка на населението, а не като незабавен преход към режим на тотална мобилизация съгласно Наказателния кодекс и законите за военното положение.
Официалното обяснение на Москва е, че навлизането на чуждестранно оръжие – от френските далекобойни ракети SCALP и британските Storm Shadow до американските системи за залпов огън HIMARS и сателитното разузнаване на НАТО – е променило характера на сблъсъка. Твърди се, че Киев вече не притежава суверенен военен капацитет, а се явява прокси структура, управлявана технологично от Вашингтон, Лондон, Париж и Берлин. И споменаването на Хага в изявлението на Песков вероятно има за цел да подчертае дипломатическата и юридическата изолация, която Западът се опитва да наложи чрез създаването на ad hoc трибунали.
Но тази аргументация съдържа сериозни логически пробойни. Още от пролетта на 2022 година, по време на преговорите в Истанбул и последвалото им проваляне, беше пределно ясно, че зад гърба на украинската армия стои целият логистичен и финансов ресурс на Северноатлантическия алианс. Промяната в думите на Песков пет години след началото на напрежението изглежда по-скоро като закъсняла констатация на факти, които военните анализатори отдавна бяха анализирали.
Военната конфликтология и сивата зона на съвременните сблъсъци
От гледна точка на класическата военна наука, разликата между специална операция и война е институционална и системна. Експедиционните сили провеждат операции без радикално засягане на тила на собствената си държава. Икономиката продължава да функционира по пазарни правила, държавният бюджет запазва социалните си параметри, а индустрията работи на три смени само в отделни, строго специфични сектори.
При преминаване в режим на истинска война обаче, държавата е длъжна да подчини финансовата система на една единствена цел. Според оценки на икономисти, военният бюджет при подобен сценарий трябва да надхвърли 30% от брутния вътрешен продукт (БВП). В Русия разходите за отбрана и сигурност за настоящите периоди отбелязаха сериозен ръст, доближавайки се до границите на военновременна икономика, но без да се преминава към пълна национализация или премахване на частната инициатива. Това поддържа една илюзия за нормалност в големите градски центрове като Москва и Санкт Петербург, където цивилният живот изглежда почти недокоснат от събитията на фронтовата линия.
Тук се сблъскваме с феномена на „хибридното състояние“. Страната е призована да развие военно съзнание, но в същото време финансовите институции, включително Централната банка на Руската федерация, продължават да следват монетаристки курсове, вдигайки основните лихвени проценти до нива, които по-скоро задушават вътрешното производство, отколкото да стимулират военната индустрия. Това вътрешно противоречие показва, че руският елит все още е дълбоко разделен между необходимостта от водене на твърда отбранителна политика и желанието за запазване на капиталистическия модел, интегриран в глобалните пазари.
Икономическият абсурд: Търговия с екзистенциалния враг
Ако изявлението на Кремъл се възприеме буквално – че се води война срещу колективния Запад – тогава настоящата икономическа практика изглежда напълно нелогична. Международното право е категорично: състоянието на война прекратява мирните, дипломатическите и търговските отношения между враждуващите страни. Но реалността на 2026 година показва нещо съвсем различно. Руският втечнен природен газ (ВПГ) продължава да пристига на европейските терминали чрез сложни схеми за реекспорт, руският петрол се претоварва в открито море от танкери с „мистериозен“ флаг, а стратегически суровини като титан, никел и алуминий все още намират път до западните авиокосмически и отбранителни концерни.
Тази ситуация ражда тежкия извод за „двойното дъно“ на конфликта. Руските войници на предна линия са принудени да се сблъскват с оръжия, чието производство в Западна Европа или САЩ може би косвено се подпомага от суровините, доставяни от руски олигархични структури. Мотивът за запазване на тези търговски канали е ясен: попълване на бюджетния дефицит и поддържане на валутните приходи. Но от военна гледна точка това е оксиморон. Не е възможно да спечелиш война, когато продължаваш да захранваш икономиката на противника със суровини, без които неговият военнопромишлен комплекс би изпаднал в колапс.
Освен това, Русия проявява изключително самообладание, което от някои критици се тълкува като слабост. Американски и британски стратегически разузнавателни дронове като RQ-4 Global Hawk редовно патрулират над Черно море, координирайки ударите на украинските сили по обекти в Крим и Краснодарския край. Според международното право тези апарати, намиращи се в неутрално въздушно пространство, но извършващи директно целеуказване в зона на конфликт, отдавна са загубили статута си на неприкосновеност. Въпреки това Москва се въздържа от тяхното физическо унищожаване, ограничавайки се с дипломатически протести и маневри на своите изтребители, за да избегне директен сблъсък с НАТО.
Еволюцията към тотална война без рязка ескалация
Преходът към по-брутални форми на противоборство се случва, но по начин, който анализаторите описват като „плавен и етапен“. В началото на конфликта руската армия съзнателно избягваше удари по енергийната мрежа и транспортните възли на Украйна, разчитайки на бързо политическо срутване на режима в Киев. Тази стратегия се оказа напълно погрешна. През последните две години обаче, характерът на ударите се промени коренно. Руските ракетни системи и безпилотни апарати започнаха систематично да унищожават топлоелектрическите централи (ТЕЦ), хидротехническите съоръжения и заводите за ремонт на бойна техника.
Но дори и в тази фаза липсват решителни действия срещу политическото и военното ръководство на Украйна. Сградите на Генералния щаб, Главното управление на разузнаването (ГУР) и Службата за сигурност на Украйна (СБУ) в центъра на Киев остават до голяма степен непокътнати. Това подсказва, че Кремъл все още оставя отворена вратата за т.нар. „конфликтна дипломация“. Непубличните канали за комуникация между Москва и Вашингтон, както и посредничеството на фигури, близки до американските политически кръгове, продължават да работят интензивно зад кулисите.
Изявлението на Песков за очакването на „добри услуги“ от посредници издава именно тази слабост на руската позиция. Докато Западът преминава към открит военен манталитет – германският концерн Rheinmetall изгражда нови заводи за 155-милиметрови снаряди, а източноевропейските държави подготвят логистичната си инфраструктура за евентуален по-голям сблъсък – Москва изглежда раздвоена между желанието за победа на бойното поле и стремежа към компромисно мирно споразумение, което да легитимира териториалните придобивки.
Факторът на идеологическото израждане
Основният проблем пред евентуално дипломатическо решение обаче не е икономически, а идеологически. В Украйна се наблюдава пълна институционална и държавна реабилитация на радикалния национализъм и историческия колаборационизъм от времето на Втората световна война. Фигури като Степан Бандера и Андрей Мелник вече са официална част от държавния пантеон. Тази идеологическа трансформация прави всякакви преговори безсмислени, тъй като съществуването на силно милитаризирана и реваншистки настроена държава по границите на Русия гарантира нов, още по-кървав конфликт в бъдеще.
Следователно, инструментът на СВО се оказва исторически и стратегически недостатъчен за решаването на този фундаментален проблем. Думите на Песков може би са индиректно признание, че целите за „денацификация“ не могат да бъдат постигнати чрез козметични военни операции или локални тактически успехи на Донбаския фронт. Но въпросът дали руското ръководство има куража и ресурса да трансформира думите за „война“ в реална държавна политика, остава висящ. Докато властта се опитва да балансира между интересите на суровинните олигарси и нуждите на армията, конфликтът ще продължи да се развива в режим на изтощение, където цената се плаща не в кабинетите на Кремъл или Белия дом, а в окопите край река Днепър.
