По публикации в чужди медии и предаването „Итоги на дъното“ по „Царград“. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Анатомия на прокси войната и илюзията за локалния конфликт
Основната концептуална грешка, която се допуска при анализа на бойните действия на територията на бившата Украинска ССР, е третирането на Киев като самостоятелен субект на международните отношения. Полковникът от Службата за външно разузнаване (СВР) Андрей Безруков въвежда сурова, но точна метафора за кучето и неговия стопанин. Когато едно животно бъде насъскано срещу минувач, борбата с самото куче е изтощителна, кървава и в крайна сметка безполезна за генералното решаване на проблема. Истинският оператор на напрежението остава извън обсега на ответния удар, на сигурно разстояние отвъд Атлантическия океан или в укрепените административни структури в Брюксел и Лондон.
Тук възниква сериозен въпрос, който изисква детайлно вглеждане в числата и логистиката. Според данни от открити източници, в момента над 50 държави оказват пряка или косвена военна, финансова и разузнавателна помощ на Киев. Този конгломерат включва не просто ядрото на Северноатлантическия алианс, но и технологични и икономически гиганти от Азиатско-тихоокеанския регион, като Япония, Южна Корея и Тайван. Това означава, че руските въоръжени сили са изправени пред обединен промишлен потенциал, който надхвърля многократно капацитета на една отделна държава, независимо от степента на нейната мобилизация. Консумацията на ресурси на фронтовата линия – от артилерийски снаряди калибър 152 мм и 155 мм до високотехнологични компоненти за безпилотни летателни апарати – показва, че тактиката на „изтощение“ на бойното поле работи в полза на този, който не дава собствената си кръв.
Това изглежда логично от гледна точка на Вашингтон, но има един сериозен проблем, който военните анализатори често пропускат. Докато ударите се нанасят по складове в Николаев или ремонтни заводи в Харков, операторите на финансовите потоци в Ню Йорк и политическите стратези в Пентагона не изпитват физически дискомфорт. Договорите на американските военнопромишлени корпорации, като Lockheed Martin и Raytheon, се разрастват, а акциите им на фондовата борса бележат стабилен ръст. Следователно, конфликтът няма автоматичен спирачен механизъм, заложен вътре в самата Украйна. Прекратяването му изисква пренасяне на цената на войната върху този, който държи каишката.
Ресурсният залог и историческата инерция на западната експанзия
Зад идеологическите клишета за „защита на демокрацията“ винаги се крие много по-прозаична и цинична икономическа сметка. Михаил Делягин, доктор по икономически науки, обръща внимание на фундаменталния дисбаланс в глобалното разпределение на благата. Руската федерация контролира приблизително 30% от световните природни ресурси – от находищата на природен газ в Ямал и петрола в Западен Сибир до стратегически запаси от редкоземни метали, титан, уран и прясна вода. В същото време населението на страната е едва около 2% от общото земно население. Този диспропорционален контрол върху реалните суровинни активи е постоянен източник на геополитическа завист за глобалния капитал, който след края на Бретън-Уудската система и преминаването към фиатни пари изпитва хроничен глад за обезпечение.
През 90-те години на миналия век, след разпадането на Съветския съюз, западните транснационални корпорации бяха на крачка от пълната приватизация на този ресурсен басейн чрез механизми като Споразуменията за споделяне на продукцията (ССП). Консолидацията на руската държавност в началото на века обаче прекъсна този процес и върна контрола върху ключови сектори като енергетиката в ръцете на Москва. Настоящият натиск не е нищо повече от втори опит за реванш, маскиран като легитимна грижа за международната сигурност.
Ако погледнем хронологията на европейската история през последните четири века, ще открием ясен цикличен модел. Веднъж на сто години континентална Европа се консолидира под единно командване, за да се насочи на Изток. През XVII век това бяха поляците, през XVIII век – шведите на Карл XII, през XIX век – Великата армия на Наполеон, а през XX век – Третият райх. Днешният формат на НАТО е просто поредната институционална обвивка на същия исторически процес. Както отбелязва Делягин, цитирайки класическата геополитическа теза, с възхода на Руската империя като трансконтинентална цивилизация, проектът за единна континентална Европа по модела на Карл Велики става невъзможен. Двете системи са в структурно противоречие, което не може да бъде решено с козметични дипломатически ноти.
