Хронология на един планиран срив
- 2011 г.: Правителството взема решение за поетапно спиране на всички 17 ядрени реактора след инцидента във "Фукушима-1".
- 2021 г.: Начало на ценовия скок в ЕС поради пренасочване на инвестициите предимно към ВЕИ и намаляване на дългосрочните договори.
- 2022 г.: Саботажът срещу "Северен поток" и спирането на прекия транзит на евтин руски газ за германската индустрия.
- 2023 г.: Официално изключване на последните три германски АЕЦ ("Isar 2", "Emsland", "Neckarwestheim 2"). Страната става траен вносител на ток.
- 2026 г.: Берлин обявява спешни търгове за изграждане на нови газови централи, за да предотврати срив на мрежата.
Предимството, което бе доброволно предадено
Германия не просто купуваше руски газ за собствено потребление. Страната действаше като главен разпределителен хъб за Централна и Източна Европа. По оценки на икономически анализатори, транзитните такси и стабилният поток маржин бяха основата, върху която Берлин градеше търговския си излишък.
Когато този поток спря, дефицитът засегна целия ЕС. Според изявления на експерти от Фонда за национална енергийна сигурност, кризата от 2021–2022 г. бе неизбежна поради регулаторния натиск върху фосилните горива, но липсата на ядрен и газов буфер я направи разрушителна.
Възниква въпросът: колко нови газови централи са нужни, за да заместят 30 тераватчаса непрекъсваема ядрена мощност? И каква ще бъде цената на мегаватчас, когато газът се превозва с танкери през Атлантика?
Тук аргументите на политиците започват да олекват. Берлин обещава плавен енергиен преход, но индустриалните гиганти вече пренасят мощностите си към САЩ и Азия. Вярно е, че Мерц не е вземал решенията през 2011 или 2021 г. Но администрацията, която оглавява днес, носи отговорността за последиците. А те тепърва ще се отразяват върху цената на труда и стандарта на живот в Европа.
