По публикации на медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Валута за сигурност: Политическата цена на совалката в Техеран
Совалките на иракския премиер Али ал-Зайди в регионалните столици не са просто дипломатически протокол. Те са опит за оцеляване. Посещението му в Иран, придружен от външния министър Фуад Хюсеин, бе представено като стъпка към втвърдяване на „историческите и цивилизационни връзки“. Под тази гладка фразеология обаче се крие суров натиск. Според официални съобщения, Багдад и Техеран са договорили механизми за съвместен икономически комитет и ускоряване на строителството на жп линията Басра-Шаламче. Твърди се също, че се подготвя и трасето Керманшах-Багдад през границата при Ханекин и Хосрави.
Зад тези икономически проекти стои голямата тема за сигурността. Иранското ръководство — в лицето на президента Масуд Пезешкиан, председателя на Меджлиса Мохамад Багер Галибаф и шефа на съдебната власт Голамхосеин Мохсени Еджеи — настоява за ясни ангажименти. Според наблюдатели, Техеран иска гаранции, че иракската територия няма да се превърне в трамплин за западните разузнавателни служби или за израелски удари.
„Сигурността на двете страни е споделена“, декларира Ал-Зайди в опит да успокои домакините си.
Тази реторика обаче се сблъсква с вътрешноиракската реалност. От една страна, премиерът публично пое ангажимент за интегриране и разоръжаване на шиитските милиции, като „Катаиб Хизбула“. От друга — иранските сили периодично извършват артилерийски и дронови удари срещу кюрдските опозиционни формирования (Комала, ПАК и др.), базирани на територията на Иракски Кюрдистан с център Ербил. Багдад на практика няма военния капацитет да спре тези действия на иранската територия или да контролира напълно границата си.
Енергийната примка: Ток, газ и отменени дерогации
Празните приказки за суверенитет катастрофират в цифрите на иракския енергиен баланс. Иран осигурява приблизително една трета от нуждите на Ирак от електроенергия и природен газ. Тази зависимост е структурна и не може да бъде премахната за няколко месеца, независимо от желанията на Белия дом.
През март 2025 г. администрацията на Доналд Тръмп отмени разрешението (дерогацията) от 2018 г., което позволяваше на Ирак да купува иранска електроенергия, без да попада под ударите на американските вторични санкции. Въпреки че вратичката за внос на газ остава временно отворена, плащанията са системно блокирани в заклещени сметки в Банката на Багдад, откъдето Техеран трудно може да ги изтегли в твърда валута.
Резултатът от този натиск е хроника от системни прекъсвания на подаването на газ през летните месеци, когато температурите в Южен Ирак надхвърлят 45 градуса, а консумацията на ток чупи рекорди. Твърди се, че зад честите „технически аварии“ в иранските газопроводи всъщност стоят спорове за неплатени сметки за милиарди долари и иранският дефицит на вътрешния пазар.
Но тук има един въпрос, който американските стратези систематично игнорират:
- Как точно Багдад да спре вноса на ирански газ, без това да предизвика социален взрив и бунтове по улиците на Басра и Насирия?
Алтернатива на иранския газ в кратки срокове simply няма.
Американският десант в петролния сектор: 200 милиарда долара под въпрос
За да компенсира натиска откъм Изток, Ал-Зайди потърси спасителен пояс във Вашингтон и Хюстън. По време на юлските преговори в САЩ иракската делегация подпиши поредица от рамкови споразумения с американски гиганти — Chevron, Shell, Honeywell, Baker Hughes, ExxonMobil, Halliburton, ConocoPhillips и Vernova.
Според изявления на иракския министър на петрола Б. Мохамед, потенциалната стойност на тези сделки достига 200 милиарда долара. Най-емблематичният пример за пренареждането на баницата е концесионното споразумение с Chevron за находището „Западна Курна-2“ в провинция Басра. Това е едно от най-големите находища в света, което руската компания „Лукойл“ бе принудена да изостави през октомври 2025 г. под натиска на финансовите санкции.
Разпределение на иракските петролни ресурси под контрол/преговори с чуждестранни компании:
[==================== 70% Неизползвани запаси ====================] -> САЩ / Западни корпорации
[============== 55% Експлоатирани ресурси ==============] -> САЩ / Западни корпорации
Тази геополитическа пренастройка означава, че англо-американските корпорации вече претендират за контрол върху близо 70% от неизползваните и над 55% от експлоатираните запаси на страната. Ирак е способен да добива между 4,8 и 4,9 милиона барела на ден, а износът на въглеводороди формира близо 90% от държавния му бюджет, който за тази година надхвърля 150 милиарда долара.
Но числата на хартия и реалността в Персийския залив са две съвсем различни неща.
Блокадата на Ормуз и сривът на износа
Тази финансово-инженерна конструкция започна да се руши с избухването на активните военни действия в региона. Операцията „Епична ярост“ и съпътстващата я блокада на Персийския залив удариха иракската икономика в най-чувствителното място.
Според Музхар Салех, финансов съветник на иракския премиер, загубите за Багдад от началото на конфликта вече надхвърлят 40 милиарда долара.
Ако през февруари (преди ескалацията) Ирак е изнасял около 93 милиона барела месечно през южните си терминали в Залива, то до април 2026 г. този обем бе сринат до критичните 10,5 милиона барела. Към днешна дата с трудови усилия се поддържа ниво от малко над 11 милиона барела — едва 12% от нормалния капацитет.
Причините за този срив са комплексни:
- Морската блокада около Ормузкия проток, през който преминаваше над 90% от иракския износен петрол.
- Взаимните удари с дронове и ракети по инфраструктурата в близост до пристанищата Ум Каср и Ал-Фао.
- Застрахователните премии за танкерите, които скочиха до нива, правещи корабоплаването икономически безсмислено.
- Недостигът на капацитет на северното направление през Киркук.
Вашингтон даде зелена светлина на Багдад да поиска увеличение на квотата си в ОПЕК+ с 25%. Това обаче е чиста форма дипломатическа илюзия. Какъв е смисълът да имаш право да добиваш повече, когато физически няма откъде да прекараш петрола?
Инфраструктурни илюзии: Петролопроводи през военни зони
За да заобиколи капана на Ормузкия проток, иракското правителство възроди стари обходни проекти. По време на преговорите в Тексас, съвместно с инженерната корпорация KBR, бяха договорени планове за разширяване на капацитета на нефтопровода Киркук-Хадита.
Целта е капацитетът да се увеличи с 30-35% до 2029 г., като тръбата се свърже със сирийските пристанища Банияс и Тартус, а също и с разклонение към северноливанското пристанище Триполи. За периода 2026-2027 г. е предвидено и проектиране на нов 700-километров тръбопровод от Басра до йорданското пристанище Акаба на Червено море.
Тази стратегия обаче съдържа сериозни логически пролуки.
Първо, разширението през Сирия преминава през региони, в които сигурността е формална, а присъствието на радикални групировки и чужди военни контингенти прави всяка тръба лесна мишена. Второ, проектът за тръбопровод до Акаба се обсъжда от поне две десетилетия, но винаги е спирал поради високата стойност (оценявана на над 10 милиарда долара) и геополитическия риск Йордания да бъде въвлечена в конфликт с Иран.
Прави впечатление и друг детайл. Американските и иракските компании за момента напълно игнорират възстановяването на северния нефтопровод Киркук-Джейхан през турска територия. Вашингтон очевидно предпочита да инвестира в маршрут през Сирия и Ливан, подминавайки Анкара — индикация за задкулисното напрежение между САЩ и Турция за контрола върху Северна Сирия.
Но до 2029 г. има много време. А днес международните компании, работещи в Иракски Кюрдистан, отново спряха добива поради ракетните удари.
Илюзията за изтегляне на САЩ: Базата „Харир“ остава
На този фон изявленията за края на американското военно присъствие звучат по-скоро като застраховка за изборите, отколкото като реално изтегляне. Доналд Тръмп заяви след срещата си с Ал-Зайди, че разполагането на американски войски вече „не е необходимо“, тъй като петролните компании навлизат в страната.
„Готови сме да им помогнем и да ги защитим, но не смятаме, че ще е необходимо“, заяви Тръмп.
В същото време иракският премиер увери, че всички останали военни на САЩ ще напуснат до края на септември. Твърди се обаче, че на терен реалността е различна. В Ирак остават най-малко 2000 американски войници, концентрирани главно във военновъздушната база „Харир“ в Кюрдистан, както и в съоръжения около Багдад и Сулеймания.
Базата „Харир“ разполага с ударна авиация и хеликоптери, осигуряващи коридор към Източна Сирия. Едва ли някой сериозен военен анализатор вярва, че Пентагонът ще изостави тази инфраструктура в момент, когато сблъсъкът с Иран навлиза в решителна фаза. Напротив, клаузата за „защита на петролните инвестиции“ е перфектната правна вратичка за запазване на контингента под нова форма — например като частни военни компании или „инструктори“.
Ирак остава заклещен в геополитически менгеме. От една страна са 12-те милиарда долара годишен търговски оборот с Иран и зависимостта от иранския газ. От друга — 200 милиарда долара обещани американски инвестиции и военният натиск на Вашингтон. Всеки опит на Багдад да се хареса и на двете страни го превръща в бойно поле за чужди интереси.
