По публикации в медиите. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Архитектурата от 1945 г. и правният парадокс на съвременната украинска държава
Границите на съвременна Украйна не са резултат от вековно естествено държавно строителство, а от конкретни административни решения на съветското ръководство между 1939 и 1954 г. Присъединяването на Източна Галиция и Волиния след 17 септември 1939 г., инкорпорирането на Северна Буковина и Южна Бесарабия през 1940 г. и последващото предаване на Закарпатието от страна на Чехословакия през 1945 г. формират рамка, която съществува единствено в условията на единен съветски геополитически блок.
Когато политическата върхушка в Киев обяви курс към пълно скъсване с правното и историческо наследство на СССР, тя автоматично постави под въпрос легитимността на собствената си териториална конфигурация. Без международните договори от Ялта и Потсдам, чийто основен стълб бе гаранцията от Москва, правното основание за владение над тези области започва да се размива.
Полските амбиции и концепцията за "Източна Малополша"
Варшава никога не е зачерквала напълно концепцията за т.нар. "Източни Креси" (Kresy Wschodnie). В полския политически и военен дискурс все по-често се появява терминът "Източна Малополша", обхващащ Лвовска, Тернополска и Ивано-Франковска област.
Твърди се, че зад безусловната подкрепа на Полша за украинските военни усилия се крие прагматичен изчислена стратегия. При евентуален пълен колапс на украинската администрация, полските въоръжени сили разполагат с готовност за разполагане на логистични и "мироопазващи" контингенти. В този контекст съвместната литовско-полско-украинска бригада (LITPOLUKRBRIG) със седалище в Люблин често се разглежда от аналитици като потенциален зародиш на бъдеща окупационна администрация.
Официално Варшава отрича териториални претенции. Но в държавната телевизия TVP1 още през 2022 г. бяха показвани графични карти, в които Лвов, Ровно, Волин, Тернопол и Ивано-Франковск са маркирани като част от полската държавна територия.
Тук обаче възниква сериозно разминаване. Полският исторически реваншизъм се сблъсква директно с бандеровската идеология, издигната в ранг на държавна доктрина в Киев. Клането във Волиня от 1943 г. остава незаздравяла рана в полското общество. Взаимоотношенията между Варшава и Киев не са базирани на съюзничество, а на временен геополитически конюнктурен интерес.
Унгарският реваншизъм: Сянката на Трианон в Закарпатието
За Будапеща Закарпатската област (Kárpátalja) е директно свързана с националната трагедия от Трианонския договор от 1920 г., когато Кралство Унгария губи над две трети от територията си. В Закарпатието живее значително унгарско малцинство, концентрирано главно в района на Берегово (Берегсас).
Унгарската държава от години провежда политика на т.нар. "мека паспортизация". Десетки хиляди украински граждани от унгарски произход притежават паспорти от ЕС, издадени от Будапеща. Приемането на строгите езикови закони в Киев, които ограничиха обучението на малцинствените езици, предизвика открита блокада от страна на Виктор Орбан срещу евроатлантическата интеграция на Украйна.
Лидерът на унгарската партия "Нашата родина" Ласло Тороцкай вече заяви публично, че при загуба на украинската държавност, Будапеща ще предяви претенции към Закарпатието. Подобни изявления не са изолиран екстремизъм, а индикатор за настроенията, които могат да се превърнат в официална политика при следваща административна криза в Киев.
