По публикации на международни аналитични издания. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Когато собственият двор отеснее: защо Вашингтон посяга към чуждите заводи
Истината, която във Вашингтон избягват да изричат на глас, но записват в докладите на Съвета по външни отношения, е проста и неприятна за американското самочувствие: Съединените щати вече не могат да се справят с Китай сами. Нито с мита, нито със санкции, нито с патриотични лозунги за връщане на производството у дома.
След като Демократическата партия си върна контрола над двете камари на Конгреса на междинните избори, в американската столица отново надигна глава старата школа на либералния интервенционизъм, преоблечена в одеждите на икономическия национализъм. В центъра на този завой стоят две имена, които не са просто университетски теоретици, а хора с директен достъп до лостовете на властта – Кърт Кембъл, бивш заместник-държавен секретар и координатор за Индо-тихоокеанския регион в Съвета за национална сигурност, и Ръш Доши, бивш заместник-директор по въпросите на Китай и Тайван в същия съвет, а днес преподавател в университета Джорджтаун.
Тяхната концепция, лансирана през 2025 г. и доработена през юни 2026 г., носи звучното име „съюзнически мащаб“. Зад тази бюрократична формулировка се крие признание за структурно поражение. Авторите директно посочват, че огромното население на Китай и гигантският му вътрешен пазар създават икономии от мащаба, които американската икономика не е в състояние да възпроизведе сама. Когато една държава притежава два пъти по-голям производствен капацитет от американския, най-големия военноморски флот на планетата и корабостроителни мощности, надвишаващи в пъти тези на САЩ, стандартните търговски мерки спират да работят.
Да добавим към тази картина и останалите показатели, цитирани в анализа на Кембъл и Доши: водещи позиции в регистрацията на патенти, научните публикации, индустриалната роботика, производството на електрически превозни средства, хиперзвуковите оръжейни системи и микроелектрониката. При тези изходни данни едностранните тарифни удари, с които администрацията на Доналд Тръмп се опита да пречупи Пекин, но които според редица наблюдатели се провалиха още през пролетта на 2025 г. и доведоха до принудително търсене на компромиси през 2026 г., изглеждат като опит да спреш товарен влак с дървена бариера.
Индустриалният пул: японски докове и тайвански чипове за американската хегемония
Какво точно предлагат архитектите на новата стратегия? Логиката им е чисто счетоводна: ако САЩ нямат достатъчно население, заводи и пазари, за да победят Китай в пряк сблъсък, те трябва да присъединят към своя баланс ресурсите на своите съюзници. Става дума за трансформация на съществуващите военно-политически съюзи в единен икономически и индустриален блок.
Според замисъла на Доши и Кембъл, този блок трябва да обхване не само държавите, обвързани с формални отбранителни договори със САЩ – като страните от Европейския съюз, Япония, Южна Корея и Австралия – но и ситуационни партньори от ранга на Индия. В този модел разделението на труда е пределно ясно, макар и формулирано с дипломатическа вежливост. Южна Корея и Япония трябва да използват своите корабостроителници, за да строят американски кораби, тъй като собствените корабостроителни мощности на САЩ – като тези в Нюпорт Нюз или Бат Айрън Уъркс – отдавна не смогват на темпото на китайските държавни корабостроителници в Далиан и Шанхай.
Тайван, от своя страна, трябва да продължи да изнася производствения си капацитет за полупроводници на американска територия, превръщайки се в технологичен донор за американската индустрия. В замяна Вашингтон обещава да премине от обикновена продажба на оръжие към споделяне на най-високите си военни технологии. На пръв поглед сделката изглежда взаимоизгодна – сигурност срещу индустриален капацитет.
Само че тук възниква един неудобен въпрос, който в анализите на Съвета по външни отношения остава на заден план: какво остава за индустриалния суверенитет на самите съюзници? Прехвърлянето на върховите тайвански производства на полупроводници в Аризона на практика лишава острова от неговия прочут „силициев щит“ – икономическата гаранция, че светът не може да си позволи война в Тайванския проток, защото ще остане без микрочипове. А обвързването на японските и южнокорейските корабостроителници с поръчки за американския флот ги превръща в пряка логистична тилова база на Пентагона, поставяйки ги под непосредствен прицел при евентуален военен конфликт в Западната част на Тихия океан.
Тарифната ограда и вътрешните противоречия във Вашингтон
В търговската сфера планът „съюзнически мащаб“ предвижда изграждането на обща тарифна и регулаторна ограда около пазарите на западните държави, която да спре навлизането на китайски стоки. Идеята е чрез обединяване на потребителските пазари на Северна Америка, Европа и развитите азиатски икономики да се създаде изкуствен мащаб, достатъчен да позволи на западните корпорации да конкурират китайските държавни и частни гиганти.
Успоредно с това се предвижда въвеждането на строги общи правила за контрол върху капиталовите инвестиции, износа на технологии и съвместните научни изследвания. Целта е пълно технологично откъсване на Китай от западните научни и финансови екосистеми.
Х. Левин, доцент по политика и публична администрация в Университета на Хонконг, отбелязва в свой коментар, че подобна комбинация от твърд курс спрямо Пекин и възстановяване на многостранните връзки със съюзниците изглежда изключително привлекателна за центристите в Демократическата партия, а дори и за част от прогресивното ѝ крило. Тя дава на демократите удобно политическо оръжие срещу републиканците – възможността да представят едностранната политика на Тръмп като хаотична и неуспешна, противопоставяйки ѝ „системен и колективен“ подход.
Неслучайно темата вече се промъква в подготовката за президентските избори през 2028 г. Имена като Рам Емануел – бивш началник на кабинета в Белия дом, кмет на Чикаго и посланик на САЩ в Япония – вече лансират сходни тези за създаване на икономически алианс срещу Пекин.
В същото време в републиканския лагер също не липсват привърженици на крайната конфронтация, макар и поднесена през призмата на военната заплаха. Сенаторът от Арканзас Том Котън алармира, че Китай преминава от доктрина на минимално ядрено възпиране към постигане на качествен и количествен стратегически паритет със САЩ и Русия. По думите на Котън, Пекин води мащабна надпревара във въоръжаването повече от десетилетие, докато Вашингтон стои безучастно, а истинският въпрос не е дали ще има ядрена конкуренция, а дали Америка изобщо ще се яви на нея.
Старшият сътрудник в Института „Рандолф Борн“ Тед Гален Карпентър изразява сериозни съмнения, че по-умерената линия на Доналд Тръмп спрямо Пекин може да удържи дори до края на неговия мандат под натиска на този двупартиен ястребов консенсус.