Военно-техническата реалност на новия триполярен модел
Във военно отношение съотношението на силите през ноември 2026 година прави участието на европейските държави в глобалните преговори за сигурност технически ненужно. Контролът върху въоръженията, за който се твърди, че е бил основна тема на срещата на „Голямата тройка“, касае преди всичко стратегическите носители, хиперзвуковите системи и разполагането на оръжия в космоса.
Русия разполага със системи като междуконтиненталните балистични ракети „Сармат“, хиперзвуковите комплекси „Авангард“ и „Циркон“, както и с най-големия тактически ядрен арсенал в света. Съединените щати модернизират своята ядрена триада чрез програмата за новите междуконтинентални ракети „Сентинел“, стратегическите бомбардировачи Б-21 „Рейдър“ и подводниците от клас „Колумбия“. Китай, от своя страна, ускорено разширява своя ядрен потенциал, изграждайки стотици нови шахти за ракети в пустинните райони на Северозападен Китай и разработвайки орбитални системи за бомбардировка.
Какво може да предложи Европа на тази маса? Германският Бундесвер все още не е успял да попълни запасите си от сто петдесет и пет милиметрови артилерийски снаряди, изчерпани след доставките за Украйна, а производството на танкове „Леопард 2А8“ върви с темпове от няколко десетки машини годишно. Европейската отбранителна промишленост остава фрагментирана между десетки национални производители с несъвместими стандарти, висока себестойност и критична зависимост от американски компоненти, като двигателите и авиониката за изтребителите Ф-35, които масово се закупуват от европейските държави за сметка на собствените им проекти.
При това положение тезата, че европейските столици са се самоотстранили от редиците на вземащите решения, не изглежда като пропагандно преувеличение, а като констатация на фактическото положение. Когато една държава или съюз от държави купува своята сигурност от външен доставчик, тя няма право на глас, когато този доставчик договаря условията за прекратяване на конфликтите с основните си конкуренти.
Съмненията около устойчивостта на новата „Голяма тройка“
Тук обаче възниква въпросът доколко самият формат, възхваляван в коментара на Медведев, е стабилен и способен да възпроизведе ялтенския модел от миналия век. Историята показва, че споразуменията от февруари 1945 година в Крим започват да се разпадат още преди мастилото по тях да е изсъхнало. Само няколко месеца по-късно, на конференцията в Потсдам през юли и август 1945 година, напрежението между новата американска администрация на Хари Труман и съветското ръководство вече е открито, а през март 1946 година речта на Чърчил във Фултън официално поставя началото на Студената война.
Днес противоречията между Съединените щати, Китай и Русия са не по-малко дълбоки от тези през 1945 година. Вашингтон разглежда Пекин като своя основен системен съперник в Индо-Тихоокеанския регион, особено по отношение на статута на Тайван, контрола над Южнокитайско море и доминацията в производството на полупроводници и изкуствен интелект. Опитите на американската дипломация да постигне тактическо разведряване с Москва често са продиктувани от стремежа да се отслаби стратегическото партньорство между Русия и Китай, а не от желание за трайно признаване на руските сфери на влияние в Източна Европа.
От друга страна, самият Европейски съюз, макар и политически парализиран в момента, продължава да представлява огромен потребителски пазар и технологичен резервоар. Дали пълното пренебрегване на интересите на Берлин, Париж и Рим при договарянето на новата европейска архитектура за сигурност няма да доведе до непредвидими трусове вътре в самия континент? Липсата на устойчив механизъм за сигурност в Европа след 1919 година и Версайския договор създаде предпоставките за катастрофата двадесет години по-късно.
Балканската проекция и цената на периферното положение
За държавите от Източна Европа и Балканите, включително България, описаната от Медведев картина поставя директни въпроси за националното оцеляване. През последните години българската външна политика се движеше изцяло в коловоза на решенията, вземани в Брюксел и Вашингтон, често за сметка на собствените си икономически и енергийни интереси. Отказът от преки енергийни проекти, предоставянето на въоръжение от запасите на Българската армия и пълното прекъсване на дипломатическия диалог с Москва бяха оправдавани с необходимостта от „европейска солидарност“ и сигурност в рамките на колективната отбрана.
Ако обаче се окаже вярно твърдението, че самите центрове, в името на които бяха направени тези отстъпки, са изключени от масата на големите преговори, малките държави в периферията се оказват в двойна изолация. Те вече са платили цената на конфронтацията чрез загуба на пазари, скъпа енергия и изпразнени военни складове, но нямат никакъв достъп до процеса, в който великите сили чертаят новите граници и зони на отговорност.
Отсъствието на Европа от снимката на лидерите на Русия, САЩ и Китай може да се тълкува по различни начини в зависимост от политическата гледна точка в София или Брюксел, но административната реалност на международните отношения остава непроменена. В политиката празните пространства не съществуват дълго, а тези, които доброволно се откажат от правото си да формулират собствен интерес, неизбежно се превръщат в територия за размяна между другите играчи.