Метаморфозата на „Пестеливия Марк“: от фискален жандарм до лобист на военния дефицит
За да се разбере тежестта на думите на Марк Рюте, трябва да се припомни неговата собствена политическа биография. В продължение на четиринадесет години като министър-председател на Нидерландия (2010–2024 г.) Рюте беше лицето на т.нар. „Пестелива четворка“ заедно с Австрия, Дания и Швеция. По време на дълговата криза в еврозоната и при преговорите за европейския възстановителен фонд през 2020 г. именно Рюте блокираше общите дългови инструменти, настояваше за строги бюджетни съкращения и поучаваше Южна Европа, че нито едно евро не бива да се харчи без насрещни структурни реформи и желязна фискална дисциплина.
Днес същият този политик, преминал в кабинета на генералния секретар на НАТО, проповядва точно обратното — безграничен военен кейнсианизъм. По данни, цитирани в речта му в Осло, европейските съюзници и Канада вече са увеличили инвестициите си в отбрана с над 250 милиарда долара за миналата и настоящата година. Рюте приветства намерението на британското правителство на Киър Стармър да вдигне военните разходи до 3% от БВП до 2030 г., но веднага вдигна летвата още по-високо: ако целта е 3% до края на десетилетието, то до 2035 г. основните разходи за отбрана „лесно биха могли да достигнат 3,5% от БВП“.
Сметката зад това „лесно“ изречение е брутална. Съвкупният брутен вътрешен продукт на Европейския съюз възлиза на около 17,5 – 18 трилиона евро. Преминаването от досегашния норматив от 2% (приет на срещата на върха в Уелс през 2014 г.) към 3,5% от БВП означава изземването на допълнителни 260 до 270 милиарда евро всяка година от националните бюджети. При това не еднократно, а като постоянен годишен разход.
Къде точно се намират тези пари в Европа? Германската икономика вече трета поредна година буксува заради скъпата енергия след отказа от руския тръбопроводен газ и загубата на конкурентоспособност в автомобилния и химическия сектор, а специалният фонд за Бундесвера от 100 милиарда евро (Sondervermögen) ще бъде напълно изчерпан до 2027 г. Франция приключи с бюджетен дефицит над 5,5% от БВП и държавен дълг, надхвърлящ 3,2 трилиона евро (над 112% от БВП), при което всяко орязване на пенсии или социални плащания изкарва стотици хиляди хора на улиците. Италия носи дългово бреме от близо 137% от БВП. При действащите правила на Пакта за стабилност и растеж на ЕС, които изискват дефицит под 3% и дълг под 60%, скокът към 3,5% за отбрана може да бъде финансиран само по два начина: или чрез рязко орязване на здравеопазването, образованието и пенсиите, или чрез взривяване на европейския дългов пазар.
Хибридният аргумент: между разузнавателните сводки и липсата на доказателства
Осъзнавайки, че тезата за руски танкови колони по бреговете на Рейн или Дунав вече не работи пред европейските избиратели, ръководството на НАТО сменя регистъра. В Осло Рюте обоснова спешната нужда от пари с твърдението, че Русия вече „провежда кампания от враждебни действия в цяла Европа“ и че броят на „хибридните атаки“ нараства с ускорени темпове. По оценка на западни наблюдатели, присъствали на форума, в самата реч не са били приведени конкретни примери, нито са посочени публично проверими доказателства за мащаба на тези операции.
Този подход не е нов в институционалната практика на Брюксел, но носи сериозни рискове за публичния контрол. Понятието „хибридна атака“ е удобно именно заради своята разтегливост. Под него могат да бъдат подведени кибератаки срещу държавни регистри, заглушаване на GPS сигнали в района на Балтийско море и Калининград, скъсване на подводни оптични кабели, пожари в логистични складове в Полша, Германия или Великобритания, както и дезинформационни кампании в социалните мрежи.
Проблемът настъпва, когато разузнавателни оценки без разсекретена доказателствена база започнат да се използват като универсален политически аргумент за бюджетни решения. Показателен е случаят с повредата на подводния газопровод „Балтикконектор“ (Balticconnector) между Финландия и Естония през октомври 2023 г. Първоначалните реакции в редица европейски столици незабавно насочиха подозренията към руски държавен саботаж. Последвалото техническо разследване установи, че тръбата е била разкъсана от котвата на регистрирания в Хонконг контейнеровоз Newnew Polar Bear, като до днес остава спорен въпросът дали става дума за умишлена диверсия или за груба морска небрежност по време на буря. Подобни случаи показват колко тънка е границата между обоснованата тревога за критичната инфраструктура и политическата употреба на несигурността. Когато липсват съдебни присъди и прозрачни доклади, формулата „хибридна заплаха“ се превръща в празен чек — никой не може да я опровергае напълно, но и никой не може да измери кога заплахата е неутрализирана.
Индустриалният таван: защо милиардите раждат инфлация, а не дивизии
Дори ако европейските правителства успеят да пречупят съпротивата на собствените си парламенти и избиратели и гласуват 3,5% от БВП за отбрана, остава чисто техническият въпрос: какво реално може да се купи с тези пари? Военната икономика не функционира като финансов пазар, където натискането на клавиш увеличава ликвидността за секунди. Заводите за барут, нитроцелулоза, бронева стомана и артилерийски цеви имат физически капацитет, който се разширява с години.
Европейската отбранителна индустрия е тежко фрагментирана. Докато Съединените щати разчитат на няколко големи корпоративни гиганта и стандартизирани платформи, държавите от ЕС поддържат десетки паралелни и несъвместими програми за основни бойни танкове, бойни машини на пехотата, фрегати и изтребители. Когато върху този ограничен производствен капацитет се изсипят стотици милиарди евро нови поръчки, резултатът не е пропорционално увеличение на бойната техника, а рязка инфлация в цените на въоръженията.
Данни от европейските отбранителни одити сочат, че през последните три години цената на един 155-милиметров артилерийски снаряд е скочила повече от два пъти, а стойността на новите модификации на танковете „Леопард 2А8“ и зенитните ракети за системите „Пейтриът“ (Patriot) и „Астер“ (Aster) расте с десетки проценти на договор. Концерни като „Райнметал“ (Rheinmetall), който строи нови поточни линии в Унтерлюс, „БАЕ Системс“ (BAE Systems), „Талес“ (Thales) и „Леонардо“ (Leonardo) отчитат рекордни портфейли от поръчки и ръст на борсовите си котировки. В същото време сроковете за доставка на вече платени зенитно-ракетни комплекси и самоходни гаубици се разтягат до 2028–2030 година.
Още по-болезнен за Брюксел е въпросът къде всъщност отиват европейските пари за отбрана. Според анализи на европейски изследователски институти над 70% от новите оръжейни поръчки на страните от ЕС след 2022 г. са насочени към производители извън Съюза, предимно в Съединените щати. Поръчките за изтребители F-35, системи за залпов огън HIMARS, хеликоптери „Апачи“ и ракети „Пейтриът“ на практика превръщат бюджетните съкращения на европейските данъкоплатци в пряка субсидия за американския военнопромишлен комплекс. Подобна финансова схема обяснява защо Вашингтон последователно настоява за вдигане на европейските вноски — независимо кой обитава Белия дом, американската индустрия остава главният бенефициент на европейската тревожност.
Армии без войници и тихият бунт в европейската периферия
Всяка военна стратегия, сведена единствено до проценти от БВП, се сблъсква с демографската и социалната стена на съвременна Европа. Танковете, самолетоносачите и ракетите не се управляват от счетоводители. А точно в попълването на личния състав европейските въоръжени сили преживяват най-дълбоката си криза от края на Студената война насам.
Германският Бундесвер, въпреки мащабните финансови инжекции и усилията на министъра на отбраната Борис Писториус да върне форма на задължителна военна регистрация, едва задържа числеността си около 181 000 военнослужещи, като хиляди офицерски и сержантски длъжности остават вакантни. Британската сухопътна армия се е свила до около 72 000 редовни войници — най-ниското ѝ ниво от епохата на Наполеоновите войни насам, като всяка година напускащите системата надвишават новопостъпилите. Подобен кадрови глад изпитват и армиите в Централна и Източна Европа, включително на Балканите, където ниските заплати в сектора и липсата на мотивация правят професията на военнослужещия непривлекателна на фона на частния пазар на труда.
Когато Рюте говори, че разбира колко трудно е вземането на политически решения, той всъщност визира точно този сблъсък. Политиците в Европа вече усещат цената на досегашния курс по време на избори. В редица европейски държави партиите, които поставят под въпрос безкрайното финансиране на военни бюджети за сметка на социалната държава и настояват за дипломатическо уреждане на отношенията с Москва, бележат устойчив ръст. Избирателите в Западна и Източна Европа виждат парадокса с просто око: докато американски и руски представители сядат на една маса в Абу Даби, за да търсят формула за сделка, на европейците се предлага да затегнат коланите за следващите десет години, за да плащат за война, в която самите те не вярват и която Вашингтон очевидно се опитва да приключи или прехвърли изцяло на европейски гръб.
В този смисъл призивът от борда на „Принцът на Уелс“ в Осло звучи по-скоро като опит за институционално самосъхранение на брюкселската бюрокрация, отколкото като трезва оценка на реалността. Ако преговорите в Абу Даби доведат до трайно прекратяване на огъня и пренареждане на архитектурата за сигурност в Източна Европа, цялата конструкция за 3,5% от БВП за отбрана ще увисне във въздуха без политическо оправдание — освен ако дотогава понятието „хибридна заплаха“ не бъде разширено до степен, в която всяко социално недоволство в Европа да бъде обявявано за враждебна операция.