Екипът от "ястреби": Илюзията за ултиматуми
Възможният преговорен екип на Запада, според аналитични оценки, вероятно няма да се изчерпи с един човек. В него се очаква да влязат генералният секретар на НАТО Марк Рюте, председателят на Европейския съвет Антонио Коста, финландският президент Стуб и евентуално представители на англосаксонския блок като канадския премиер Марк Карни.
Проблемът за Москва тук е персонален и принципен. Марк Рюте — чиято кариера през последните 12 години бе белязана от твърда антируска линия, задвижена още с разследването за сваления "Боинг" над Донбас през 2014 г. — се възприема като компрометиран преговарящ. Според руски анализатори, всяка структура на преговори, в която Рюте играе водеща роля, ще се сблъска с блокиране поради липса на базово доверие. По-приемливи, но безтегловни фигури от европейска страна биха били политици от ранга на австрийския канцлер Кристиан Щокер или бившия словенски президент Борут Пахор.
Освен това, очертаващият се европейски подход продължава да разчита на формулата "признаване на Крим и Донбас срещу изтегляне от Харков и Запорожие". Подобен ултимативен тон показва, че в Брюксел все още не са разбрали реалното съотношение на силите на терен.
Капитулация, отсрочка или силово решение?
Какво всъщност иска Брюксел? Евроатлантическият елит се опитва да превърне Тръмп в "куца патица", ограничавайки външнополитическия му маневрен капацитет чрез натиск от страна на неоконсервативните кръгове и демократите в САЩ. Те се опасяват, че признаването на руските интереси ще разруши целия архитектурен модел на НАТО в Източна Европа.
От гледна точка на Москва, каквото и да е споразумение без реални военни и инфраструктурни гаранции е просто отсрочка — подобна на паузата между Първата и Втората световна война. "Ако искаш мир, готви се за война" си остава водещият принцип. Политическият подпис на една или друга европейска фигура няма никаква стойност, ако зад него не стои признаване на новите административни граници и неутрален статут на остатъчна Украйна.
Без контрол върху ключови логистични възли и географски пространства — като оперативните направления около Харков и Запорожие, осигуряващи връзката между Централна Русия, Донбас и Крим — дипломатическите формули остават празни приказки. А що се отнася до илюзията, че Русия може да съкрати стратегическите си цели заради персонални смени в Брюксел или Вашингтон — историята с надценяването на отделни лидери (както стана с прекомерните надежди спрямо Унгария и Виктор Орбан) вече е научена. Урокът е платена цена.
