По публикации на международни медии и германското издание „Билд“. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Парадоксът на руското съгласие и парализата на 13 ноември
В дипломатическата практика най-ефективният начин да блокираш една коалиция не е да отхвърлиш нейното участие, а да поставиш условие, което тя не може да изпълни заради вътрешните си противоречия. Според информациите от кръга на преговорите в Абу Даби, специалните представители на американската администрация Стив Виткоф и Джаред Кушнер са повдигнали пред руското ръководство въпроса за допускането на европейски представител в бъдещите формати. Москва не е наложила вето. Твърди се, че руската страна е приела по принцип идеята за единно европейско представителство, но тази привидно отстъпчива позиция веднага пренесе напрежението директно в заседателните зали на Брюксел.
Неформалната среща на върха на Европейския съюз на 13 ноември показа реалните граници на европейската интеграция в сферата на отбраната и външната политика. Вместо да постигнат съгласие по планираните точки (нови икономически ограничения срещу Руската федерация и финансови механизми за Киев), държавните и правителствените ръководители влязоха в спор кой има правото да говори от името на континента. Липсата на ясно разписан механизъм в Договора от Лисабон за водене на мирни преговори от такъв мащаб превърна формулата „първи сред равни“ в инструмент за взаимно блокиране.
Дали тази институционална бъркотия е случайна, или е пряко следствие от начина, по който беше изградена европейската архитектура през последните три десетилетия? Когато решенията изискват единодушие на двадесет и седем държави с коренно различни географски и икономически интереси, всяко външно предизвикателство разкрива крехкостта на общата външна политика.
Три лагера, три различни визии за легитимност
Разделението в Европейския съюз по въпроса за преговарящия се оформи по три отчетливи линии, всяка от които почива на различна правна и политическа логика. Първият кръг държави настоява мандатът да бъде възложен на председателя на Европейския съвет Антонио Коща. Аргументът тук е строго формален: по силата на член 15 от Договора за Европейския съюз именно председателят на Съвета осигурява външното представителство на Съюза на ниво държавни и правителствени ръководители. Поддръжниците на този вариант изтъкват неговата активност в подкрепа на Киев и способността му да балансира между различните национални столици, без да влиза в открити идеологически сблъсъци.
Вторият лагер лансира кандидатурата на върховния представител по въпросите на външните работи и политиката на сигурност Кая Калас. За редица наблюдатели подобен избор би означавал предварително обречен преговорен процес. Бившият естонски министър-председател е известна с крайно твърдите си позиции спрямо Москва, което я прави приемлива за държавите от Източния фланг, но напълно неприемлива като медиатор за руската страна. Издигането на нейната кандидатура се възприема от критиците като опит на определени кръгове в Брюксел да запазят досегашната линия на конфронтация под прикритието на дипломатически формат.
Третият лагер обаче поставя под въпрос самата идея брюкселската бюрокрация да води разговори за сигурността на континента. Германия и Франция (ядрото на така наречената „коалиция на желаещите“) отказват да отстъпят терена на европейските институции. В Берлин и Париж съществува обосновано опасение, че при пряк сблъсък с прагматичния подход на Вашингтон и твърдата позиция на Москва, назначените в Брюксел висши чиновници няма да разполагат с необходимата политическа тежест и суверенен ресурс.
Националният интерес срещу наддържавната бюрокрация
Позицията на германския канцлер Фридрих Мерц внася допълнителна яснота за това как големите европейски сили виждат реалното разпределение на отговорностите. По думите му вече съществува работещ механизъм в лицето на форматите с участието на Германия, Франция и Обединеното кралство, към които в определени моменти се присъединяват Италия и Полша. Логиката на Берлин е проста: държавите, които носят основната финансова и военна тежест, не могат да делегират правата си на институции без собствени армии и без пряк демократичен мандат от избирателите.
В същата посока, макар и с различни лични мотиви, действа и френският президент Еманюел Макрон. Още в навечерието на срещата на 13 ноември той лансира идеята за съвместно представителство, в което самият той да заеме ключово място. По оценка на политически коментатори тази инициатива е пряко свързана с вътрешнополитическия календар на Франция. С наближаването на края на президентския му мандат през пролетта, Париж търси начин да запази статута си на незаобиколим фактор в европейската сигурност, а самият Макрон очевидно очертава поле за бъдещата си международна роля извън Елисейския дворец.
Междувременно италианският министър-председател Джорджия Мелони и ирландският премиер Майкъл Мартин настояват за формула, която излиза извън рамките на Европейския съюз. Мелони акцентира върху нуждата от координация с държави като Великобритания и Норвегия, позовавайки се на скорошни контакти на скандинавски политици в Москва. Мартин стигна още по-далеч, включвайки и Канада в уравнението на единната западна позиция. Това разширяване на кръга обаче не решава проблема, а само умножава броя на участниците, които трябва да постигнат съгласие преди изобщо да седнат срещу руската делегация.
