/Поглед.инфо/ Наскоро Владимир Путин в едно от изявленията си, дали нарочно или просто както е казвал Ленин „ради красного словца“, когато е говорил за евролидерите е използвал думата „подсвинки“. Веднага трябва да се уточни, че не ги е нарекъл прасета, както на бързо в западните сайтове гръмна новината за неговото изказване. Грешката, както се казва, е в превода, особено ако я допуснеш с обяснима лесно цел. Поправката на грешката, ако някой има интерес да я направи, е достатъчно основание да си извлекат поука брюкселските „бойци“, загрижени, както твърдят, за съдбата на народите си.

От пръв поглед думата „подсвинки“, меко казано, не звучи ласкателно. Тя рядко се използва в ежедневния руски език и съвсем епизодично като политически термин. Зависи, разбира се, кой я употребява. Дори за вещите в руския език специалисти филолози тази дума или не се знае, или не добре се разбира, какво точно означава. Тя е специфично название, което се използва от хората заети с отглеждане на прасета. Успях, макар и доста трудно, да посъбера най-общо тълкувателното й значение. С нея започват да се наричат малките прасета на възраст от 4 до 9 месеца. Когато стигнат деветия месец, както е известно на специалистите, при тях се появява половото съзряване и напълно допустимо е при самките да се случи първата „случка“. За да не стане това по-рано, още когато навлизат в тези месеци, самките се отделят от некастрираните самци. Тоест младото поколение се разделя на две групи на на подсвинки и на бъдещи шопари. В преносен смисъл значението на думата има определено пренебрежително звучене. Защото тези подсвинки са приготвени за клане, освен малка част от тях, която е оставена за разплод. Всички останали се дохранват до съответните килограми и се пращат „по предзначение“. С други думи, подсвинки се наричат тези видове прасета от женски пол, които безропотно чакат своята съдба като ги хранят и готвят за кланицата.

Оттук с просто око се вижда поводът и аналогията за направеното сравнение от Владимир Путин. Едва ли е искал да обиди някого, но че със сегашната ескалираща войнствена политика евролидерите си го заслужават, е разбираемо. За съжаление, въпреки че посланията на Путин и Тръмп широко се разпространяват из западните медии, почти не им се обръща внимание в момента от Брюксел. Или просто не им се иска да ги чуват. Освен ако единият или другият не ги засегне с някоя обидна за тях дума. Което в случая оправдава използването й. Някаква лоша муха е ухапала еврочиновниците и „желаещите“. И в главата, и в устата им е само едно и също – оръжие, война, Украйна. И непременно, ние искаме по такъв начин мир, но Путин не ще, а пък Тръмп ни се сърди. Сякаш Брюксел се е превърнал в някакво извратено подобие на известния от литературата „Дом № 5“.

Малко преди това Путин, съобщавайки, че ако Западът иска война ще я получи, пак се изтърва. Въпреки че, ако някой си мисли, че при него може да има подхвърлени случайно думи, се заблуждава. Той заяви директно, че почне ли такава война, каквато иска Запада, после няма да има с кого да се водят преговори. Това му изречение обилно беше обсъждано и преекспонирано до там, сякаш той се готви всеки момент да нападне Западна Европа. Няма обаче кой да помисли в брюкселските кантори, каква на яве ще е съдбата на европейските страни, ако се разгори такъв европейски конфликт, и то без участието на САЩ. Както и да се напъваме и да търсим поводи за храброст и велики подвизи, съдбата ни вероятно ще е тази като на въпросните подсвинки. Тук не става въпрос за някакви идеологеми или безкрайна вяра във величието на Русия или верноподанически към нея чувства, а за трезв разчет на състоянието на европейските въоръжени сили. Ако слушаме приказките на откачалката Мерц, може да стигнем и до там да почнат немци отново да стрелят срещу руснаци.

По време на цялата тази бърбория, която непрекъснато върви из европейските „дискусионни клубове“ ту в Берлин, ту в Брюксел, ту в Лондон, ту не знам къде още, някак си никой не обръща внимание на един съществен факт, това че само 20% от НАТО е европейското участие, но в тези проценти би трябвало да се вземе предвид, че, колкото и да се стараем да не поглеждаме надолу в Ориента, има една сила, наречена турска армия, която е заела съществена част от тези 20% и е втората по големина след американската. А там въобще не се канят да воюват с Русия. Напротив, разделили са си вече и Черното море на две части, само за тях. Предвиждат обаче украинската да стане 800,000 човека, за да може да се изравни с турската и да могат европейците, като не могат сами да си намерят войници, да имат подръка жива сила за атака срещу Русия.

Както се вижда въпросните преговори за примирие, коледно или всякакво друго, ще паднат в канала. Войната ще продължи. Всякакви примирия, временни, коледни, не са в сметките нито на Тръмп, нито на Путин – двамата искат траен мир с гаранции и признаване на териториалната реалност. А това, че евролидерите са се хванали като удавник за сламка в идеята за временно примирие, е по същество отричане на самата идея за мир. Защото примирието, особено ако е временно, означава, че все някога ще свърши, без гаранции какво ще последва след него. Простичка истина, която и учениците в прогимназията, изучавайки историята, ще я разгадаят. Но не и нашите брюкселски вождове. Интересното е, че все още не са си раздали военни звания. Звучи си направо „ужасно“ добре да се каже, например, генерал фон дер Лайен.

Докато траят тези главоблъсканици из европейското общество, в ограничения кръг на „желаещите“ ескалира агресивността и вече нескрито се заявява желанието за по-бързо влизане във военен конфликт под всяка форма. Всяко зло за добро, казват нашите хора. Дано колкото повече тръбят за война, толкова повече да си отварят ушите европейците, и не само в 4-те страни, и не само в другите две, а все в повече да заявят категоричните си позиции първо за това, че никой няма намерение да води война, и второ, което е толкова важно колкото и първото, че евросъюзът трябва да спре да функционира като военна хунта и да се върне към своите изначални постулати.

Разбира се, обидно е да се чуе от устата на лидер като Владимир Путин подобно определение, но дори и крайно засегнати от неговото мнение за нашите лидери, в това се крие все пак и нашата надежда, че поне все повече в нашите общества ще се замислят, а след това ще започнем да правим умните изводи от ситуацията, която да ни доведе до правилните действия.