Военните конфликти рядко се измерват само с броя на ракетите, танковете или самолетите. Те се измерват и с ограниченията, които държавите сами си поставят. Именно тук се появи сравнението между Иран и Русия, което през последните седмици все по-често се обсъжда в руските медии и експертни среди.
Поводът е очевиден. Според разпространяваните оценки Иран е успял да премине през период на тежък натиск, включително удари срещу военна инфраструктура, санкции и политическа изолация, без да се съгласи на условията, които му се поставят отвън. Част от руските публицисти виждат в това модел на поведение, който Москва е трябвало да приложи още в началото на конфликта около Украйна.
Тази логика изглежда проста. Ако дадена държава доставя оръжия, боеприпаси, комуникационни системи и разузнавателна информация за атаки срещу руски сили, защо производствените центрове на тази помощ остават извън обсега на военния конфликт? Въпросът звучи логично, но съдържа сериозен проблем. Той предполага, че всички конфликти могат да бъдат водени по една и съща схема.
Реалността показва друго.
Иран действа в регионална среда. Неговите противници и съюзници се намират в Близкия изток. Дори когато Съединените щати участват пряко или косвено в дадена операция, географският театър остава ограничен. Рисковете са огромни, но все пак остават регионални.
Русия се намира в напълно различна ситуация. Срещу нея не стои отделна държава или дори регионална коалиция. Срещу нея стои военната инфраструктура на НАТО, разпределена от Северна Америка до Балтика. Това е различен мащаб, различна логистика и различно ниво на риск.
Затова сравнението започва да се пропуква още при първия по-сериозен анализ.
Когато руски коментатори посочват заводи в Германия, Полша, Чехия или Великобритания като потенциални военни цели, те всъщност говорят за инфраструктура, намираща се на територията на държави членки на НАТО. Това не е просто географски факт. Това е политическа и военна граница, която определя поведението на всички участници.
В продължение на години европейската отбранителна индустрия постепенно премина към режим на ускорено производство. Германски предприятия увеличиха производството на боеприпаси. Полски заводи разшириха капацитета си за ремонт и модернизация на техника. Чешки компании участваха в различни схеми за снабдяване с артилерийски снаряди. Британската индустрия инвестира в производство на дронове, комуникационни системи и средства за електронна война.
От гледна точка на Москва това безспорно е част от военната машина, която поддържа украинската армия.
От гледна точка на НАТО обаче това са законни доставки за държава, която води отбранителна война.
Тук се появява противоречието, което няма лесно решение.
Русия може да смята тези предприятия за легитимни цели. Но реалният удар срещу тях би означавал директен военен сблъсък между ядрени сили. Именно поради това голяма част от руското военно и политическо ръководство избягва подобен сценарий, независимо от публичната реторика.
Любопитното е, че това ограничение съществува и от другата страна.
НАТО също внимателно избягва действия, които биха могли да бъдат интерпретирани като пряко участие във войната. Именно затова огромна част от помощта се предоставя чрез сложни логистични схеми, посредници, фондове и многостранни механизми.
На практика и двете страни играят върху една и съща тънка линия. Доставят максимален натиск, без да преминават прага на откритата война помежду си.
Това не означава, че всички в Русия са съгласни с подобен подход.
Напротив. В последните години се формира влиятелна група анализатори, военни блогъри и публицисти, които смятат, че тази стратегия носи повече загуби, отколкото ползи. Според тях Европа постепенно е свикнала с мисълта, че може да участва във войната чрез доставки, финансиране и обучение, без да плаща собствена цена.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат изказванията на Дмитрий Медведев и други представители на руския политически елит. Те изпълняват няколко функции едновременно. От една страна представляват предупреждение към европейските столици. От друга – сигнал към руската публика, че ръководството не е забравило въпроса за външната подкрепа на Украйна.
Но между предупреждението и реалното действие съществува огромна дистанция.
Тук се намесва ядреното възпиране.
Много наблюдатели пропускат един фундаментален факт. Русия не е просто голяма държава с мощна армия. Тя е една от двете най-големи ядрени сили в света. Това създава не само преимущества, но и ограничения.
Парадоксално, колкото по-голям е ядреният потенциал, толкова по-внимателно трябва да се използва конвенционалната сила.
Причината е проста. Всеки директен удар по територията на страна от НАТО носи риск от непредвидима ескалация. Никой не може да гарантира къде точно ще спре подобен процес.
Точно поради това редица руски експерти отхвърлят сравнението с Иран като подвеждащо. Според тях Техеран разполага със свобода на действие, която Москва няма. Иран може да води регионална конфронтация. Русия е принудена постоянно да отчита глобалния баланс между ядрените сили.
Това обяснение звучи убедително, но не решава другия проблем.
В Русия все повече се натрупват въпроси относно ефективността на досегашната стратегия. След години на военни действия обществото очаква не само обяснения, но и резултати. Всеки нов удар с дронове срещу руска територия, всяка атака срещу енергийни или военни обекти неизбежно възражда стария спор.
Ако противникът може да достига руския тил, защо неговият тил остава недосегаем?
Засега отговорът остава същият. Защото цената на подобна ескалация може да се окаже по-висока от потенциалната полза.
Това е класическата дилема на големите сили. Военните възможности невинаги могат да бъдат използвани просто защото съществуват. Понякога най-голямото ограничение не е липсата на оръжия, а последствията от тяхното използване.
Паралелно с това се развива и друга история, която често остава в сянка. Огромна част от войната вече не се води чрез ракети и танкове, а чрез производство, технологии и логистика. Победата все по-често зависи от това кой може да произведе повече дронове, повече електроника, повече комуникационно оборудване и повече боеприпаси.
В този смисъл спорът за европейските заводи е и спор за индустриалната основа на конфликта.
Русия инвестира значителни ресурси в собственото си военно производство. Европа прави същото. Съединените щати също увеличиха редица производствени линии. Всички участници постепенно преминават към модел на дълга война на изтощение, при която фабриките се оказват не по-малко важни от фронтовата линия.
Затова дебатът за ударите по производствени мощности няма да изчезне. Напротив. С удължаването на конфликта той вероятно ще става още по-остър.
Засега обаче фактите сочат друго. Въпреки гръмките изявления и твърдата реторика, всички основни играчи продължават да избягват пряк сблъсък помежду си. Това може да изглежда като слабост за едни и като предпазливост за други. В действителност става дума за опит да бъде удържан конфликт, който вече е достигнал мащаб, при който всяка грешка може да има последици далеч извън Украйна, Русия или Европа.
Именно тук се крие и най-същественият въпрос. Не дали Русия може да постъпи като Иран, а дали въобще има право да си позволи подобен избор. Защото държавите не действат само според желанията си. Те действат според собственото си място в международната система, собствените си рискове и собствените си ограничения.
Фактът, че подобни спорове стават все по-шумни, показва не толкова промяна във военната обстановка, колкото нарастващо напрежение около стратегическите цели на войната. А това напрежение едва ли ще намалее през следващите месеци.