Историческите сенки на Османското наследство и йеменският тест
Официалните съобщения на турското президентство изобилстват от дипломатически клишета за „дълбоки исторически връзки“ и „вековно сътрудничество“. Студеният исторически преглед обаче сочи друго. В арабския свят Османската империя, която владееше Хиджаз и светите места от 1517 г. до Арабското въстание от 1916–1919 г., традиционно се разглежда през призмата на чужда окупация. Подозренията спрямо неоосманските амбиции на Анкара в Залива бяха дълбоки и системни.
Фактът, че Саудитска Арабия пренебрегна тези исторически фобии и покани турски войски и отбранителни технологии на своя територия, е показател за пълна безизходица пред Рияд.
Реалната здравина на този пакт обаче беше подложена на изпитание буквално 48 часа след подписването му в Мека. На 9 август йеменското движение „Ансар Аллах“ (хусите) изстреля залп от балистични ракети и дронове срещу петролната рафинерия на Saudi Aramco в Джазан. Нито един турски F-16 не излетя от Адана, нито пакистански ракетни дивизиони отвърнаха с удари по Сана.
Това развитие разкрива основното ограничение на споразумението: то не е предназначено за защита на Саудитска Арабия от локални конфликти и недържавни актьори. Пакистанският парламент още през 2015 г. прие формална резолюция за пълен неутралитет в йеменската война. В Пакистан живее шиитско малцинство, съставляващо над 20% от населението, и пряко задвижване на пакистански войски срещу проирански групировки крие риск от вътрешни размирици. Освен това Исламабад поддържа сложен граничен баланс с Техеран в областта Белуджистан и изпълнява ролята на посредник в неформалните комуникации между Иран и САЩ.
Турция също няма абсолютно никакъв интерес да изпраща сухопътни контингенти в арабските пустини, за да води противопартизанска война с йеменските племена. За Ердоган съюзът в Мека е преди всичко геоикономически лост за овладяване на саудитските пазари и осигуряване на капитали за турската отбранителна индустрия.
Балансът на силите: Сигналите към Техеран, Тел Авив и Новата геополитическа реалност
Основната цел на Споразумението от Мека не е воденето на малки регионални войни, а създаването на механизъм за стратегическо възпиране срещу тотална конвенционална или ядрена ескалация.
За Иран този пакт е ясен сигнал: пряка военна операция, целяща унищожаване на саудитската държавност или превземане на енергийните полета в Източната провинция, вече означава конфликт с турската армия и с пакистанския ядрен потенциал. Според дипломатически източници, в Техеран анализират с безпокойство възможността за разполагане на пакистански елементи за ранно предупреждение и турски системи за РЕБ на саудитска територия, но същевременно отчитат, че нито Исламабад, нито Анкара търсят пряк сблъсък с Иран.
За Израел появата на турски отбранителен статус в Залива е неприятна геополитическа изненада. Отношенията между Анкара и Тел Авив остават изключително обтегнати заради споровете за газовите находища Leviathan и Aphrodite в Източното Средиземноморие и разминаванията за Сирия. Наличието на турски военен ресурс в близост до израелските южни граници ограничава възможностите на Тел Авив за едностранни операции в Залива.
Показателно е отсъствието на Египет. Кайро разполага с най-голямата арабска конвенционална армия, но президентът Абдел Фатах аси-Сиси заема изчаквателна позиция. Египетският елит гледа с традиционна ревност на турското военно присъствие в арабския свят и не е склонен да отстъпва ролята си на главен арабски гарантиращ сигурността в полза на триумвирата между Рияд, Анкара и Исламабад.
За Москва това пренареждане не създава преки геополитически щети. Русия поддържа силни работни отношения с трите държави от пакта от Мека, но същевременно поддържа стратегическо партньорство с Иран и Индия. Нарастването на военния капацитет на Пакистан естествено тласка Ню Делхи към още по-тясно отбранително и енергийно сътрудничество с Москва. Натискът върху Техеран пък засилва нуждата на иранското ръководство от задълбочаване на координацията с Русия в рамките на БРИКС и ШОС.
Споразумението за взаимна отбрана в Мека не е монолитен блок, а аварийна конструкция за възпиране. Тя е родена от осъзнаването, че американската география за сигурност в Близкия изток се разпада, а запълването на поставения вакуум изисква сурови прагматични компромиси.
