По публикации в чуждестранни медии и анализи на политически специалисти. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Дипломатическата декорация в ОАЕ и реалните искания на страните
Срещите в Абу Даби, определяни от редица наблюдатели като опит за възстановяване на преговорния процес, изглежда се сблъскват с конструктивни ограничения още в самото си начало. От една страна, Руската федерация поставя на масата рамката от декември 2021 година — така наречения „меморандум Рябков“, изискващ изтегляне на военната инфраструктура на НАТО до позициите от 1997 година и официално признаване на новите конституционни реалности. От друга страна, украинската страна заявява, че няма да отстъпи нито метър от териториите си.
При такъв фундаментален сблъсък на концепции, самото присъствие на дипломатически екипи в ОАЕ придобива по-скоро функцията на риторичен инструмент. Твърди се, че Москва използва тези срещи, за да демонстрира конструктивност пред партньорите си от БРИКС — по-специално Китай и Индия, които настояват за дипломатическо решение. За Киев пък поддържането на преговорния процес служи като основен аргумент пред западните дарители за отпускане на последваща финансова и военна помощ.
Истанбулското наследство и илюзията за бързо сриване
За да се разбере днешната безизходица, е необходимо да се върнем към събитията от пролетта и есента на 2022 година. Търговските и политически елити в Брюксел, възпламенени от прекъснатите Истанбулски споразумения и последвалата контраофанзива в Харковска област, изградиха своята дългосрочна стратегия върху предпоставката за бърз срив на руската държавност.
Според коментатори, в онзи период в европейските столици е надделяло схващането, че Русия може да повтори сценария от разпадането на Югославия през 90-те години.
Въз основа на този пресметнат риск бяха гласувани мащабни финансови пакети, преструктурирани енергийни пазари и поемани дългосрочни кредитни ангажименти. Обещанието бе, че разходите ще бъдат възстановени след очаквания прелом. Липсата на такъв прелом днес поставя европейските управляващи в позиция, в която признаването на неуспеха означава мигновен политически фалит.
