Една от най-интересните промени, които войната в Украйна произведе през последните години, няма пряко отношение нито към фронтовата линия, нито към движението на войски, нито към броя на ракетите и дроновете. Промяната е свързана с постепенното размиване на границата между държавата и корпорацията. Все повече функции, които традиционно са били монопол на националните правителства, започват да се изпълняват от частни компании с глобално присъствие.
Именно върху този проблем се концентрира руският военен експерт Владислав Шуригин в свое участие пред телевизия „Царград“. Според него конфликтът около Украйна е извадил на повърхността нов тип участници, които формално не са страна във войната, но на практика влияят върху нейния ход.
Темата далеч не е нова. Още през 2022 г. западни издания като Reuters, Financial Times и The Economist публикуваха множество материали за ролята на частни технологични компании в украинския конфликт. Особено внимание беше отделено на сателитната комуникационна система Starlink, разработена от SpaceX, която се превърна в основен елемент от комуникационната инфраструктура на украинските сили.
Шуригин използва именно този пример. Според него значителна част от бойното управление, обмена на данни и координацията между подразделенията зависи от подобни системи. Независимо дали тази оценка е напълно точна или не, самият факт, че подобна зависимост съществува, променя традиционните представи за войната.
Преди две десетилетия военният конфликт обикновено противопоставяше държави. Заводи произвеждаха оръжие по държавни поръчки, армията воюваше, а политическото ръководство носеше формалната отговорност за решенията. Днес картината изглежда значително по-различна. Част от комуникациите могат да зависят от частна компания. Сателитното наблюдение може да бъде предоставяно от търговски оператори. Софтуерните платформи за анализ на данни могат да бъдат разработени от фирми, чиито ръководители никога не са заемали държавна длъжност.
Именно тук Шуригин поставя своя основен въпрос. Ако една корпорация осигурява инфраструктура, без която определена армия трудно би функционирала по същия начин, остава ли тя външен наблюдател или вече се превръща в участник в конфликта?
Подобни дебати се водят и на Запад. През последните години американската компания Palantir Technologies многократно беше споменавана в публикации на The New York Times и The Washington Post като важен партньор на украинските институции в областта на анализа на данни и обработката на информация. От своя страна ръководството на компанията никога не е криело подкрепата си за Киев.
Тук обаче възниква юридическият проблем. Международното право е създадено в епоха, когато основните участници са били държавите. Механизмите за санкции, отговорност и ответни действия са разработвани с мисъл за правителства, армии и официални институции. Светът на транснационалните технологични корпорации значително изпреварва тези правила.
Затова не е случайно, че Шуригин и други руски анализатори започват да говорят за необходимост от нова нормативна рамка. В предложения от него меморандум, наречен „Право на убийство“, се развива тезата, че лица и структури, които участват в действия, водещи до смъртта на руски граждани, следва да носят пряка отговорност независимо от формалния си статут.
Това е радикална идея. И вероятно затова предизвиква толкова внимание.
Проблемът е, че подобен подход поставя множество въпроси без очевидни отговори. Ако една компания предоставя комуникационна услуга, носи ли тя същата отговорност като държава, която доставя оръжие? Ако дадена технологична платформа обработва разузнавателна информация, къде точно се намира границата между търговска дейност и военно участие?
Тук има нещо, което не излиза напълно в сметката. Ако логиката бъде приложена универсално, подобни обвинения биха могли да бъдат отправяни от много държави към много корпорации по света. Това би означавало фундаментална промяна в международната система.
Още по-спорна е частта от изказването на Шуригин, свързана с критичната инфраструктура. Той твърди, че Великобритания е особено уязвима заради зависимостта си от подводни енергийни връзки и доставки от Норвегия. Действително британската енергийна система е силно свързана с подводни газопроводи, електропреносни кабели и морска инфраструктура. Темата за защитата на тези обекти се обсъжда активно както в NATO Review, така и в публикации на BBC News след инцидентите около „Северен поток“.
През последните две години подводната инфраструктура постепенно се превърна в една от най-чувствителните теми за европейската сигурност. Газопроводи, телекомуникационни кабели, електропреносни връзки и морски терминали представляват своеобразна нервна система на модерната икономика. Повреда в една част от тази система може да произведе последици далеч отвъд мястото на самия инцидент.
По тази причина все повече европейски държави инвестират в наблюдение на морското пространство. Великобритания, Норвегия, Германия и скандинавските страни вече реализират отделни програми за защита на критичната инфраструктура в Северно море и Балтийския регион.
Паралелно с това в Москва се засилва убеждението, че конфликтът постепенно излиза извън рамките на класическата война. Според тази гледна точка икономиката, технологиите, комуникациите и информационните системи вече са не по-малко важни от танковете и артилерията.
Именно затова предложенията на Шуригин заслужават внимание, независимо дали човек е съгласен с тях или не. Те показват как част от руските анализатори възприемат променящия се характер на конфликта. В техния прочит войната вече не се води само между армии. Тя се води между екосистеми от държави, корпорации, технологични платформи, финансови структури и комуникационни мрежи.
Това обяснява и нарастващия интерес към компании, които до скоро бяха възприемани предимно като търговски субекти. Днес техните решения могат да влияят върху логистиката, разузнаването, командването и дори политическите процеси в отделни държави.
Подобна трансформация поставя предизвикателства както пред Русия, така и пред Запада. Международното право изостава от технологичната реалност. Националните правителства все по-трудно контролират глобални корпорации, чиито ресурси понякога надхвърлят бюджетите на средно големи държави. А войните на XXI век все по-често се оказват смесица от военни операции, икономически натиск, цифрови технологии и инфраструктурни зависимости.
Засега тези процеси продължават паралелно с бойните действия в Украйна. Но спорът, който Шуригин поставя, вероятно няма да изчезне заедно с края на този конфликт. Напротив. Той вероятно ще остане част от големия дебат за това кой всъщност носи отговорност в епоха, когато частни компании разполагат с комуникационни системи, спътникови съзвездия, софтуерни платформи и информационни ресурси, които още преди едно поколение бяха достъпни единствено за великите сили.
