/Поглед.инфо/ Имам чувството, че всеки път, когато стане някакво голямо нещастие (а преходът в България може да бъде описан като катастрофа след катастрофа), в медиите тече някакво негласно състезание кой ще пресъздаде апокалиптичния сюжет по-мелодраматично. Изразните средства нямат значение, целият арсенал се впряга в изпълнение на задачата - драматична музика, разтърсващи кадри, забавен каданс, плачещи лица в едър план и репортерки, които се чудят каква по-грандиозна метафора да измислят. Именно това се случи и покрай ужаса в Хитрино. Една репортерка сравни селото с роман от Стивън Кинг, другата го описа като апокалиптично място, а третата няколко пъти подчерта, че е призрачно и безлюдно. Проблемът, разбира се, не е в журналистките. Просто в последните години България така претръпна към нещастието и трагедиите, че ни трябва все по-голяма доза от силни думи, за да осъзнаем размера на поредната катастрофа и да можем да осмислим влудяващите детайли, в които, както знаем, винаги е скрит дяволът.
Дерайлирането на една товарна влакова композиция за малко щеше да заличи цялото село от картата на България. Кадрите с дронове разкриха нещо, което доскоро можеше да се види единствено в репортажите от Афганистан и Ирак - запалени къщи, виещ се пушек, натрошени стъкла, изобщо място, което винаги ще помни този ужас. Веднага бе открита и прокобата - оказа се, че в Хитрино, тогава носещо името Шейтанджик, през 1886 година се случва и първата железопътна катастрофа в историята на България, коя то не взема жертви. Сега сякаш дяволите от старото име тържествуват отново, защото новата трагедия завинаги ще остане като едно от най-мрачните събития в историята на българския преход. Ужасяваща метафора за разпада на географското пространство в България и за остатъците от това, което преди Хитрино можеше да наричаме държавност, но след него подобно наименование ще е върховен цинизъм.
Всъщност всяка трагедия, която се е случвала в последните години, отново и отново ни напомня, че живеем в страна, която не може да осигури никаква сигурност. И състоянието на БДЖ, например, е доказателство за това. Както и състоянието на железопътната инфраструктура. В цяла Европа вече правят високоскоростни трасета, само в България влаковете се движат по изключително амортизирани релси, поставени през 50-те години на миналия век. Те не се поддържат качествено, а и допълнително редовно стават жертва на цигански набези и кражби. Влаковете също приличат на нещо извадено от музей на археологията и заради това инцидентите с тях в последните години така зачестиха, че всички колективно престанахме да ги забелязваме. До мига на взрива. "Животът може да бъде разбран само в ретроспекция", казваше навремето Достоевски и заради това едва днес, след десетки катастрофи и бедствия, България може да си даде сметка за смъртоносния преход.
Има един аспект от инцидента, който обаче не получи достатъчно внимание, а според мен вече е определящ за състоянието на държавата. Липсата на институции вече е толкова очевидно, че хората не вярват на нито едно обяснение, произведено от държавата. Ама на нито едно.
Още огънят димеше зловещо към сутрешното небе над Хитрино, когато много потребители на социалните мрежи обявиха, че случилото се е атентат. Те така и не искаха да повярват на техническите експертизи или компетентните мнения, които говореха за превишена скорост, скъсване на връзки между вагоните, които са довели до дерайлиране. От самото начало мнозина бяха убедени, че нещо се крие, не се изказва докрай, и че всичко, което се предава като медиен спектакъл, е просто лъжа. Заради това моментално се появи версията, че взривовете са от атентат, а не просто от някаква авария. Това е естествен процес. Няма ум, който да иска да признае пред себе си, че държавата, в която живее, е в толкова лошо състояние, че катастрофите са неизбежни, а трагедиите - закономерни. А и хората с основание не вярват на официални изявления. Нима някой научи какво точно се случи в железопътната катастрофа край Калояновец? Нима някой разбра кой най-накрая бе виновника за жертвите в запаления влак София - Кардам през 2008 година? Липсата на реални отговори носи след себе си радикалното недоверие.
Един озлочестен и оскърбен народ няма откъде да вземе у себе си реално доверие към обичайните институционални дрънканици, с които се опитват да му хвърлят прах в очите. И това също е част от диагнозата на българското заболяване. Държавата е продукт на доверие. Когато то се изпари във въздуха или заприлича на отровен газ, всички институции реално съществуват във въздуха или до първия автентичен социален бунт.
Точно заради това появата на политици на мястото на произшествието беше обречена на хейт. Защото съпричастността в повечето случаи е само показна, единствено външна и хората по трудния начин са научили, че могат да чакат помощ единствено докато са във фокуса на вниманието. След това те ще бъдат просто вчерашна новина, начин някой репортер да демонстрира помощ и никой повече няма да се сети за тях. Както написа един от скептичните гласове във фейсбук: "Убеден съм, че вече са събрани пари, за да се изгради ново Хитрино, но бъдете убедени, дори и след пет години още ще има хора, които ще живеят във фургони".
Може би това разбиране породи и подигравките с Бойко Борисов и неговите снимки на мястото на инцидента. Независимо от опитите на премиера да се покаже като редовния пожарникар, той беше обречен да не бъде харесван, каквото й да направи. Ако не беше отишъл, щяха кокал по кокал да го разчленяват заради неговата социална нечувствителност. Появата му на мястото на трагедията пък веднага бе поставена в политически контекст и му се изсипаха един тон обвинения за това, че се опитва да се възполва от голямата трагедия.
Малко по-леко му се размина на ген. Румен Радев, който се появи в Шумен, за да покаже съпричастност и дори дари кръв в местната болница. Радев е на върха на вълната и заради това пътуването му до Шумен се размина с по-леки медийни рани, въпреки че гербаджийската политология даде най-доброто от себе си, за да се опита да го уязви или да го натика в отбранителна ситуация.
Всъщност и Борисов, и Радев нямаха друг избор освен да са там. В крайна сметка политическите лидери са тези, които трябва да гарантират, че мерки ще бъдат взети, които да демонстрират на роднините, че някой ще помогне в миговете на болка. Това не може да отмени гнева и страданието, но ако не бяха отишли там, щеше да е ясно, че държавата наистина е отписана.
Всъщност този сдържан гняв е симптоматичен. Това, което България има като политически модел, вече е така изчерпан откъм доверие, че самата идея за политика се възприема като цинична подигравка с реалността. Може би именно това е причината за засиленото усещане за трагедия - хората с кожата си усещат, че са сами в бедствието, че няма кой да им помогне, че са оставени на самотек да се давят сами и спасителен пояс няма да се появи никога.
Отново и отново описваме усещането за отчаяние, защото именно то ражда протестните вълни и гневните възклицания. Иначе този път спасителните екипи със сигурност бяха на ниво. Никой не може да обвини пожарникарите, че са се бавили или че линейките не са стигнали навреме. Проблемът е, че спасителните екипи нямаше как да предотвратят трагедията и да спасят всички онези, които се простиха с живота си заради разпадащата се България и постоянния ужас, в който живее тази държава.
Банално е да го посочваме, но вече твърде много нещастия се случват точно преди празници, че да се правим на слепи. Премазаните деца в "Индиго" бяха преди Коледа, убитите войници в Кербала също. Пак преди Коледа стана страховитата катастрофа край Бяла през 2006 година. Малко след Коледа пък през 2004 година се издавиха моряците от кораба «Хера». Пак след Коледа преляха водите на язовир "Иваново" и взеха 9 жертви.
Не обичам да наричаме това "карма" или "божие наказание". Това е начин да се оправдаем, да представим катастрофата като нещо, което не зависи от нас, дошло инцидентно като проклятие.
Всъщност проблемът е именно в непукизма. С години всички гледахме как държавата се разпада на съставните си части, как реките се задръстват и преливат, как язовирите безстопанствено се превръщат в бомби, как отсъствието на отговорност се превръща в опит за убийство на цял един народ. Сега, докато пепелището в Хитрино още дими, вече имаме картината на един народ, който е загубил надежда и смисъл. Една държава, която живее от катастрофа до катастрофа, не може да произведе нито една идея за светло бъдеще. Но все още има надежда. Гледах колко хора се опитват да помогнат, да пратят дарение, дрехи, храна, помощи. Това означава, че все пак национален дух е останал. Това е хубавото на България.
Тя съществува, дори и когато държавата напълно отсъства.
