/Поглед.инфо/ Един от най-големите гафове в историята на българската журналистика се случва ден преди 10 април 1979 година. Тогава, уверени в изключителната мощ на съветската космонавтика, огромна част от нашите вестници излизат с предварително написан репортаж за това как корабът "Союз 33", в който са Николай Рукавишников и Георги Иванов, успешно се скачва с орбиталната станция "Салют - 6". И така хората на другия ден четат дописка от събитие, което изобщо, ама изобщо не се е случило. Защото, поради технически проблеми, корабът, в който се намира първият български космонавт, не успява да се скачи със станцията, а вместо това, с тежки повреди прави 31 обиколки на Земята и каца на 320 км югоизточно от Джезказган, понастоящем град в Казахстан. В годините след това тази история се разказва като пример за контрола, под който се е намирала журналистиката и за това как журналистите под натиск всъщност създават някакви паралелни реалности, с които промиват мозъците и облъчват съзнанието на обикновените хора. Изобщо тоталитарната журналистика прилича много повече на фентъзи, отколкото на реално репортерство. Просто така е безмилостната логика на пропагандата.
След това обаче, с приватизационния вятър на промяната в България се установи демокрацията. Дълго време знайни и незнайни експерти, понеже нямаха за какво друго да се хванат, за да рекламират великата криминална революция, твърдяха, че свободата на словото и на медиите сама по себе си е достатъчно постижение и трябва да бъде оценявано високо от всяка електорална единица, която сега живее в толкова прозрачен свят, че за него не е тайна какъв е любимият цвят на сутиена на всяка попфолк икона. Заради това е трудно да си обясним как в свят, в който журналистиката е свободна и възвишена, е в състояние да се разиграе следната история. В един регионален пловдивски вестник с дата 22 август, а и в сайта на същия, се появява репортаж от откриването на новата спортна зала на Пловдив, известна с името Колодрума. Текстът е издържан в стилистиката на удивителните знаци. Според неизвестния автор, хората, които престъпвали за първи път прага на залата, си казвали: "Страхотно! Фантастично! Уникално!". Пренебрегвайки напълно очевидно архаичния принцип да не се смесва новина и коментар, репортажът любовно поднася на света факта, че залата е изградена с мъдрите усилия на кмета Иван Тотев и с финансовата подкрепа на "ръководените от Бойко Борисов правителства". Описани са прелестите на новата зала и дискретно е премълчан факта, че носещите колони в нея са разположени така гадно, че максимално ще затрудняват публиката да наблюдава какво се случва. Най-накрая се казва тържествено: "На откриването на 30 август 2015 година на Колодрума се събра спортният елит на цяла България"...
Момент, момент, на 30 август ли? Ама дописката излиза с дата 22 август. Какво е това журналистика от бъдещето? Нима най-накрая доблестните български медии преоткриха уменията на Ванга, за да правят журналистика, каквато няма по цял свят. Това е пробив не само в репортерстването, но в цялата квантова физика. Елате в България, където медиите са така свободни, че чак си правят разходка до бъдещето!
Ще постъпим съвсем професионално и няма да отдаваме този репортаж на технически гаф, немарливост или на организационен проблем. В ситуация, в която журналистиката е наистина свободна, а медиите са стожер на истината, никой никога нямаше да иска от един репортер предварително да пише репортаж за такова грандиозно събитие. Защото дори и да отдадем това на фал, в задачата пак се пита - а кой е спуснал опорните точки да се хвали кмета и да се прави безгръбначен поклон пред Бойко Борисов. Това е нов жанр в журналистиката, който е останал неизучен до този момент и не е влязъл в учебниците по журналистика. Време е да му дадем истинското му име - жанрът "фелацио". Всеки, който се замисли от този ъгъл, може да даде пример със стотици статии, които се надпреварват за първото място в него.
Наскоро в един варненски сайт (умишлено не давам имената, защото е важно явлението, но не конкретните му проявители. Конкретните проявители могат да бъдат открити със съвсем бърза справки в Гугъл) лично за себе си аз попаднах на една от лидерските статии в този жанр. Кръстена с отсечената дума "Вдъхновителят" тя представлява близо 3 хиляди знака френска любов, на чийто финтове и техники биха завидели дори най-изпечените професионалистки от квартала с червените фенери в Амстердам. Обект на любовта е кметът на Варна Иван Портних. В нея той е обявен за вдъхновител, лидер, мощният управленец, който запушва устата на хейтърите. Те (хейтърите, разбирай опозиията) са обявени за демон номер 1. Авторът се чуди как да излее срещу тях три тона токсични химикали. И направо зарежда картечницата, за да произведе петте най-брилянтни изречения в жанра "фелацио": "Какво ще снимат тогава, къде ще излеят омразата си хейтърите? Все ми е едно! Да си стоят вкъщи варненомразците и да пишат глупости във фейсбук. Те никога няма да изживеят радостта от тази нощ на 15 август. Те мразят себе си и няма как да уважават успелия, да признаят усилията му". След подобно твърдение на човек, който е запазил поне две мозъчни клетки, му идва просто да отиде и да се напие до безпаметност, с надеждата да унищожи остатъците от мозък в себе си, защото е очевидно, че те пречат за нормално функциониране в общество, в което журналистиката е станала публичен дом за перверзии.
Никой не може да ме убеди, че това е естествен жанр в журналистиката. Точно обратното - той се ражда, точно когато тя е под натиск, когато ботушът на всякакви корпоративни и политически проблеми я тъпче безмилостно и в опита си да оцеляват медиите, просто се подчиняват на правилата като млада девойка, вкарана в схема за трафик на хора. И заради това жанрът "фелацио" процъфтява из местните медии - оставени без подкрепа, без гръб и пуснати в условията на безмилостен пазар с монополистични зъли, те просто си намират нишата, а това е нишата на кол-гърлата, която трябва да задоволява прищявките на човека с парите. И точно заради такива неща България се срива все повече в класациите за свобода на словото, защото тук словото е скопено, превърнато е в някакъв анти-журналистически език, който произвежда банализми, тъпотии и възхищения, а това унищожава онзи плодоносен дух на журналистиката, който я превърна навремето в четвъртата, вечно дисидентската власт.
Проблемът на свободата на словото у нас обаче не е единствено Делян Пеевски, въпреки че той е най-очевидният и корпулентен виновник за трагичното състояние. Във фигурата на Пеевски най-зримо е осъществено това преплитане на политическа власт с медийно влияние, което превърна вестниците в изчезващ вид, с все повече намаляващи тиражи. Умните, красивите и богатите, които иначе все стават с вопли за свободата на словото, също са част от проблема. Нима колениченето пред бизнес-интересите на Иво Прокопиев не е също кол в сърцето на свободната журналистика? Нима припознаването на някаква зализана олигархия като носител на европейски ценности и смисъл не е също стъпване на гърлото на свободната журналистика. Медиите на Прокопиев също дадоха своята дан в промиването на мозъците на хората. В последно време те се опитаха да ни продадат нещастната съдебна реформа като някакво мегатрансформиращо събитие, а всички, които пишеха, знаеха, че това ще е пълно фиаско.
Журналистиката в България, с някои изключения, се отказа от основната функция на репортерството - да бъде на страната на обикновените хора и да им дава глас във всяка криза и проблем. А дали това е така сега? Едните дават глас на едрите богаташи, а другите озвучават нарцистичните искания на градските сноби, които искат да станат едри богаташи. И така журналистиката се самозатвори в една лоша безкрайност, създаде един демоничен кръг, от който няма никакво излизане и като симптом за това процъфтя жанрът "фелацио". Журналистиката се обяснява в любов на управляващите, защото вече няма какво да каже на хората. Тя се отказа да търси истините за техния мизерен живот, абдикира от идеята да потърси справедливост и сега живеем в свят, в който свободата на словото наистина се е превърнала в митология. А не трябваше да е така. В демокрацията, която ни градяха, трябваше всичко да е по някакъв друг начин. В красивия алтернативен свят, който ни чертаеха едно време, сега вече трябваше да сме Швейцария на Балканите, благоденстващи, дебелеещи и досадно свободни. Именно през краха на журналистиката се видя, че в България свободата е била само една илюзия, която днес се изпарява без остатък. Това е най-големият кошмар. Дали един журналист, опиянен от свободната 1990 година, си е представял, че 25 години по-късно френската любов ще напусне магистралите и ще се настани в медиите. Едва ли. Това е нашата собствена трагедия като общество. Вече дори и да викаш, няма кой журналист да те чуе.
Повечето то тях са заети да тренират техниката си в писане на текстове по новите правила.
