/Поглед.инфо/ Интервю на Даяна Дюлгерова с професор Андрей Пантев
Проф. Пантев, какво се случи на 10-и ноември 1989 г. и как то беляза развитието на България през изминалите 30 години?
Несъмнено, това бе един позорен крах на предишната система и началото на нов етап от развитието на българската държава. Тази промяна засяга всички сектори от нашия битов, политически и дори културен свят, независимо с какъв ефект се е простряла в живота на обикновените хора. Не можем да отречем позитивите на това събитие, но не можем също и да твърдим, че всичко тръгна според идеите и перспективите на този срив.
Къде бяхте, когато чухте новината, че Тодор Живков подава оставка?
Предполагам, че всеки възрастен или млад човек помни къде е бил по това време. Новината чух вечерта във Видин, където бях при майка си. Целият град бе в особена възбуда, усещайки, че нещо става. Още повече, че Петър Младенов беше родом от тук. Кой можеше да предвиди, че ще стане така?
Настъпи ли всъщност „строителство“ на ново общество след 10-и ноември? Ако да, какво построихме?
„Строителството” бе различно. Ако си бил пиколо, а после си собственик на хотел, ако си бил чейнджаджия, а после банкер – това е благодат. И всичко подобно. В началото, всеки се надяваше на нещо по-добро. Но после се появиха всякакви съмнения. Наподобяваше повече реставрация отколкото ново време. Но всички приветстваха тази промяна, без да са сигурни какво идва по-нататък. Просто се радваха, че една вече уморена и често нежелана система постепенно си отива. Но резултатът от тази промяна по-късно се възприе по различен начин. Разбрахме, че не идва „вечна обич, вечна правда на света”, а просто подновяване на управлението. Разбира се, че настъпиха позитивни промени, но те не се проявяваха с еднаква степен добро в живота на обикновения човек.
Каква цена платиха осмелилите се да излязат на улицата и да настояват за демокрация? Останаха ли излъгани?
Днес можем да твърдим, че между повечето от онези, които стояха на подиумите на митингите и тези, които възторжено ги аплодираха долу, ще легне познатата социална разлика, дори пропаст. Един основателен гняв бе постепенно инкасиран от водачите, докато разочарованието, бе изпитано по-сетне от подкрепящите ги, които слабо усетиха смисъла и духа на промените. В тази връзка можем да твърдим, че настъпи нарастващо огорчение. Защото и днес, ако говорим за някаква „носталгия” по бившите времена, тя не е искане за възвръщането на миналото, а разочарование, настъпило по-сетне след толкова надежди.
Къде е мястото на малка България в революцията през 89-а? Спечелиха ли повече други страни от социалистическия блок (Полша, Румъния, Унгария, Чехия, Словакия)?
Демокрацията не е лук, който расте навсякъде. У нас тя бе вградена още след Освобождението малко изкуствено и поради това рядко работеше като практика. Колко са годините на демокрация след възстановяването на България? Магическата 1989 г. бе и потвърждение, че всички политически промени у нас или поне повечето от тях, идват отвън. Това е формулата на Д. Благоев. Нашата революция пак дойде отвън като верижна реакция. Тя бе отначало продукт на „перестройката”. Но явно е, че жизненият стандарт като разлика между нас и тези страни стана по-голям, отколкото по времето на социализма. Това е потвърждение на идеята, че когато промените идват повече отвътре, отколкото от друго място, се отразява в резултатите.
Като че ли у част от българите има носталгия по социалистическото време? Допускали ли сте, че ще станем свидетели и на това – 30 години след падането на режима?
Това са странностите на част от провала и Прехода. Възможно ли е толкова време след падането на предишния режим да има много хора, които се сещат за преди? И въпросът не се свежда до това колко е струвало олиото тогава или за достъпните почивни станции, а за по-човечните взаимоотношения въпреки отхвърления режим. Драмата е, че повечето, които бяха обект на осъждане, днес са битово по-добре отколкото онези, които ги обвиняваха.
Кои социалистически навици в държавното управление не са „умрели“ и до днес?
Кажете ми поне един морален порок, който съществуваше при социализма, да не е възпроизведен днес. Появиха се и нови. Идеята, че който е беден, е глупав или мързелив, или и двете, днес има отблъскващо потвърждение. Едно зло не се побеждава с друго. Една тъмнина не се осветлява с нова.
Демократично, но неравно ли стана българското общество? Или прикриваните преди неравенства вече просто са видими?
Толкова видимо е това неравенство, че поражда не само угнетения, но и съмнение за бъдещо насилие. Едно е да гледаме по телевизията как се приготвя гъши дроб с боровинки, друго е пенсионерът, който нагъва кисело мляко. Ако видиш луксозните коли по нашите и други курорти, можеш да останеш с впечатлението, че тук е прекрасно. Но другото състояние рядко го виждаме публично.
Живи ли са идеалите на СДС днес и постигна ли Съюзът целите си?
Не са моя работа такива оценки. Ако целта е била „долу социализма!”, тя е постигната и без тях. Понякога получаваме впечатлението, че те са сринали Берлинската стена. В сравнение с тях истинските пострадали в Белене бяха доста по-малко кресливи, ако изобщо са били.
Приключи ли Преходът за България след приемането ни в НАТО и ЕС?
Имаше един комичен израз – „Който е забогатял, смята, че Преходът е свършил. Който още не е – смята, че Преход тепърва предстои“.
Ако 20-годишният ви син или внук ви попита какво е Прехода, как бихте отговорили?
Бих му обяснил, че у нас често става така. Русофили стават австрофили, първата работа на всеки бунтовник е да стане министър или посланик, първата инициатива на повечето нови правителства в Третото българско царство е да сменят съдиите и пъдарите. А също и че всяко морално геройство – малко или голямо, престава да бъде такова, ако е щедро възнаградено с постове и позиции. В това е величието на патриотизъм, демокрация и геройство.
Интервю на Даяна Дюлгерова
