/Поглед.инфо/ Трети март за мен е това, което е за всички българи - най-сетне, след толкова мъченичества, страдания и угнетения, на политическата карта на Европа се появява, или по-точно възкръсва, една държава, която е блестяла някога с държавното и книжовното си великолепие. От друга страна, в нашия понякога комичен порив да търсим чудеса в нашата история ние забравяме, че България е първата страна в историята на европейския ХІХ век, която се освобождава или я освобождават, или и двете заедно, в резултат на това, което наричаме днес "гражданско общество" толкова машинално, банално и безсмислено. Общественото мнение беше основната причина за избухването на освободителната война и за избавлението на българите. Цар Александър ІІ не е искал тази война, но е трябвало да отстъпи пред общественото мнение в Русия. Русия изпълняваше в този случай една велика европейска освободителна мисия, независимо колко изостанала бе тя в своя вътрешнополитически живот. Руските солдати този път не завладяваха нито Самарканд, нито Бухара, а освобождаваха от враждебна власт един православен народ, който ги посрещаше по християнски с хляб и сол. В това отношение можем да кажем, че тази война е най-честната война в историята на Европа.
Историята не е точна наука, има различни съдържания според различните исторически епохи и обстоятелства. Либерал, радикал, дори демократ в различните времена означава различни политически и личностни принципи, състояния и виждания. Но с какво право ние казваме, че не е имало робство, след като хората са загивали, смятали са се за роби, независимо от това дали имат къщи, дюкян или лозенце. Величието на българския национализъм е не в това, че сме били толкова гладни и жадни, а в това, че искаме да възстановим своята историческа значимост от миналото, да възстановим държавата си. Нашите националноосвободителни акции са за това да се появи тази държавна единица, която на Трети март беше непоколебимо поставена на картата, независимо от последвалите ампутации, съкращения и пр. Затова разбирам хората, които се гневят, че се избягва вече думата робство. Това е един нагаждачески маниер да "европеизираме" българската история.
От скромност ще подмина въпроса кой в миналото настояваше именно за европеизация. Но европеизация на българската история, както и на съвременността, не означава обезличаване. Аз предпочитам думата господство, но по-голямата част от българското общество, следвайки заветите, разказите на бабино коляно, песните за хайдути, четници и въстаници, е за тази дума - робство, която може да бъде употребявана с пълно основание.
Всички говорят за ХІХ век, а преди това 4 века? Те са създали в цялото ни народностно съзнание усещане за угнетителна репресия и това натежава повече, отколкото псевдореформаторските усилия на Турция през ХІХ век малко да се модернизира, и то в угода и под натиска на европейското обществено мнение. Кресливите групички, които се проявяват обикновено около националния ни празник, търсят популярност. Някои от тях са искрени, когато казват, че не може да се говори за робство при наличие на българско Възраждане - от читалищата до стопанското ни съживяване. Но България е осеяна с паметници, които не са спонсорирани от Коминтерна. И в Русия може да има русофоби, но българофоби в Русия няма. Погледнато отстрани, това не говори много добре за нашия морален облик. Защото признателност не означава раболепие, не означава подчинение. Бащите на повечето от тези съвременни наши русофоби доста добре са се подмазвали преди 1989 г.
И още. В България още през ХІІІ в. имаме наченки на европейското възраждане. Боянският майстор е преди Джото и преди италианския Ренесанс. Така че можем да сравним османското нашествие на Балканите със силата на един политико-исторически хладилник, който замразява балканското културно развитие и балканското развитие изобщо. Ние бяхме пъхнати във фризера, в най-свирепата изолация на този хладилник, и затова нашите усилия са по-слаби, но по-героични. Защото хората са искали да изкрещят пред очите на Европа, която Вазов нарича глутница, за да бъдем забелязани. Защото всички останали народи на Балканите са били повече или по-малко поставени в по-благоприятни условия - примерно, половината от сърбите живеят под австрийска власт. Само ние тук сме поставени в една желязна хватка. И ако погледнем къде са най-големите турски крепости, най-големите гарнизони, ще видим, че те са по българските земи - по простата причина, че България е и житница на империята, и стратегическият мост, по който Турция си остава в Европа, макар че отстъпва от нея. Всяка ампутация от нейната европейска част обикновено е съпровождана с криза и кръвопролитна война. Така че на Трети март сенките на онези, които са знаели, че няма да гътнат една триконтинентална империя с черешово топче или с хайдушка пушка, най-сетне са се успокоили.
Дума
