/Поглед.инфо/ Дори и да си невярващ, мюсюлманин или будист, особената празничност на Великден е вълнуваща. Празнуваме непознато и завладяващо чудо, което страшно е потребно и на нас.
Великден преди всичко е празник на всеобщото човеколюбие. Започнало от влизането на Исус Христос на осел в Йерусалим, до неговото мъченическо страдание и завръщане после в човешките души…
„Ако нямаше Мария, нямаше да има и Христос” – така в безсмъртния филм „Зорба Гъркът” Антъни Куин горещо убеждава свенливия англичанин да посети на връх Великден красивата местна вдовица.Тази фраза съединява човешкото с божественото.
Дълбоката човечност на една нова идея, ново поведение и ново разбиране на света, тръгва от един чукар, та макар и в свещен град, за да стигне до Австралия, Мексико, Скандинавия и Балканите. Всъщност това е Чудото. Голямото и великото, на фона на другите чудеса. В онова свирепо време на безцеремонно насилие, където правото на бруталното покоряване, богатството и високомерието шефстват по света, идва блага вест и после възкресение.
Можем само да си представим чудото от този кротък ефект на любов всред едно безжалостно общество и безжалостно време. Какво е било римското право за робите, гладиаторите и завоюваните народи? А казват,че Европа е дете на Рим.
Да проповядваш равенство, прегръдка и приемане на едно особено смирение, което не е робско примирение – та кой тогава е нямало да разбере това?!
Прекалено много е натрупаната рутина на позорно мълчание, на приемане на мизерна съдба, на невъзможност животът да върви другояче. И изведнъж, от суровата и властна среда на угнетяваща предопределеност излиза един проповедник, който е едновременно бог и човек.Той не иска нищо за себе си. Неговата благост, неговите зрелищни чудеса са отправени единствено към другите. От това векове по-късно се възхищават и вдъхновяват философи, писатели, композитори и художници.Той няма и не иска царство на земята, а се отправя към унижените и оскърбените, към слабите и нещастните. Не си спомням да е употребявал думата „пари” освен в негативен план, нито пък да ни е обещавал това щастие, което се е определяло като такова по тогавашни и дори по днешни стандарти. Онази агресивна надменност на превъзходство, която е марширувала тогава по земята, той превръща в кротка печал дори за онези, които са грешни. Какво означава „последните ще станат първи!” – утеха за бъдеще или социална програма?
Както при всички предишни и бъдещи световни идеи, еволюцията на това величие, не винаги следваше изначалната си природа и предназначение. Онази възвишеност, която покоряваше света, понякога бе съпътствана с познати от миналото насилия, фарисейско лицемерие, възпроизвеждането на вече уж отречени пороци. Кръвта продължаваше да се лее, дори и в името Божие. Християни воюваха срещу християни, нетърпимостта не бе изкоренена, още по-малко неравенството. Но завладяващото величие на едно страдание и жертва в името на човеците завинаги остава.
Заедно с величествените катедрали никнеха и скромни селски църквички и параклиси, където често споменаването на името на Исус изглеждаше по-искрено, по-свято.Такава е енигмата на онази вяра, която тръгва по света, с която се идентифицираме най-вече като човеци. Не с превъзходство над останалите, но не и като носители на безропотно безразличие.Тежкият товар на греха бе понесен от него, безгрешният.
Нека богословите да спорят дали е притежавал дори дрехите, с които е страдал на кръста. Разбирането и милостта към човека остават след него основната стойност на божията промисъл. ”Храмът” и „Планината” стават топографски символи на една универсална човечност, която по-късно ще бъде определяна и употребявана и в социално-политически теории и движения. Самата българска народност се формира и култивира в такава религиозно -културна среда.Тя е част от съдбата ни, добра или зла.
А все пак, нещо от Великден остава в нас.Част от детски спомен, част от разбирането и неразбирането на вярата. Никакви отблъскващи комерсиални трикове не могат да го деформират. Често гледаме с печална насмешка как богобоязливият български народ върти яростна търговия тъкмо по тези свещени празници. Но нима само тук е така? Но нали самият Исус с раждане и възкресение не носи вината и тъгата на цялото човешкия род?
Можеш да си добър човек и без да си християнин, но не можеш да отричаш християнското добро, при всичките дивотии, правени в неговото име. Все някога и по някакъв начин ще ни се напомня за него. Затова, поне на Великден, да погледнем с добро – съсед, началник, минувач, събеседница и събеседник. Поне този ден да се мразим по-малко. Да повярваме,както в онази позабравена песен на АББА, че има ангели. Нищо че не сме ги видели!
