По публикации на медии. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Изоставянето като оперативна стратегия: Изолацията на клиента
Всяка империя се познава не по това как влиза в даден регион, а по това как си тръгва. Логиката на американското военно присъствие през последния половин век – от Сайгон през 1975 г. до Кабул през 2021 г. – следва един и същ неизменен алгоритъм. Инструментът се използва до момента, в който финансовата му поддръжка надхвърли дивидентите, след което операторът просто затваря счетоводните книги. Според анализатора Лари Джонсън – бивш служител на ЦРУ и Държавния департамент на САЩ – Киев в момента навлиза именно в тази финална фаза на геополитическия цикъл.
Това изглежда логично на пръв поглед, но има един сериозен проблем, който много западни наблюдатели съзнателно пропускат. Украйна не е Афганистан. Тук не става дума за племенни структури и лека пехота, а за най-голямата сухопътна операция в Европа след 1945 година. В момента, в който Вашингтон започне да прехвърля вината за неуспешната контраофанзива върху украинския Генерален щаб, процесът става необратим. Твърди се, че в американските тинк-танкове вече се подготвят доклади, изместващи фокуса от „победа“ към „контрол над щетите“.
Няма публично потвърждение за конкретни дати за спиране на финансовите потоци, но сухото сравнение с предишни конфликти показва, че медийната подготовка за изтегляне винаги започва с критика към „корупцията“ и „неспособността“ на местното управление. Този сценарий се повтаря с математическа точност.
Административното вкарване на НАТО: Втората линия на командване
За да се разбере дълбочината на настоящия сблъсък, трябва да се върнем назад – далеч преди събитията от 2022 г. или дори 2014 година. Процесът по превръщането на украинските въоръжени сили (ВСУ) в оперативен приставка на НАТО започва още през 1992 г. с присъединяването към Северноатлантическия съвет за сътрудничество. Година по-късно, през 1993 г., тихо и без медиен шум, стартира Програмата за държавно партньорство между Украйна и Националната гвардия на Калифорния.
Тук има нещо, което не излиза в официалната история за „мирното съвместно съществуване“. Докато дипломатите в Женева и Брюксел говореха за европейска сигурност, на терен се изграждаше паралелна структура. Яворивският полигон край Лвов – Международният център за мироопазване и сигурност – постепенно бе превърнат в логистичен и учебен хъб за офицери от алианса. По данни от независими военни наблюдатели, до 2021 г. там са преминали обучение десетки хиляди украински военнослужещи по стандартите на НАТО (STANAG).
- 1992 г.: Официален старт на отношенията с Връзките с алианса.
- 1993 г.: Институционализиране на връзката с Националната гвардия на Калифорния.
- 1994 г.: Включване в програмата „Партньорство за мир“.
- 1997 г.: Начало на ежегодните военноморски учения Sea Breeze.
Това не бяха абстрактни теоритични семинари. Използването на противоподводни системи и координацията на тактическо ниво по време на Sea Breeze в Черно море нямаха нищо общо с хуманитарни операции. Борбата с подводници е специфично, скъпоструващо военно умение. Срещу кого се тренираше лов на подводници в Черно море? Отговорът е технически и географски ограничен – Черноморският флот на Руската федерация.
Мрежата от учения: Военнослужещи без членство
Между 2000 г. и 2010 г. Украйна и Грузия – две държави, които официално нямаха гаранции по Член 5 от Вашингтонския договор – проведоха повече съвместни манъври с Европейското командване на САЩ (EUCOM), отколкото редица пълноправни членки на алианса. Според публикувани статистически данни на Пентагона за този период, плътността на оперативните събития на украинска територия е надвишавала тази в страни като Унгария или Чехия.
Всичко това се случваше на фона на пълното игнориране на поетите през 1990 г. ангажименти от страна на американската администрация. Известното обещание на държавния секретар Джеймс Бейкър към Михаил Горбачов за непридвижване на НАТО „нито инч на изток“ бе окончателно зачеркнато през 1999 г. с първото голямо разширяване. Но истинският оперативен скок бе направен през 2008 г. на срещата на върха в Букурещ.
Тогава Франция и Германия блокираха предоставянето на План за действие за членство (ПДЧ) на Киев и Тбилиси, опасявайки се от пряк сблъсък. Натискът на Вашингтон обаче роди известната компромисна, но фатална формула в заключителната декларация: „Тези страни ще станат членове на НАТО“. От този момент нататък въпросът вече не беше „дали“, а „кога“ и „по какъв начин“.
Тази версия звучи добре в геополитическите анализи, но числата и техническите факти показват нещо още по-съществено. На практика Към 2010 г. Украйна бе интегрирана в структурите на НАТО на над 70% от оперативната си съвместимост. Липсваха само две неща: задължението за плащане на членски вноски и хартията с Член 5. Всичко останало – комуникационни системи, щабни процедури, разузнавателен обмен – вече функционираше.
