/Поглед.инфо/ "Дърво - дърво, жена - жена, гърне с цветя - гърне с цветя". Така Георги Русев в ролята на галериста от филма "Самодивско хоро" разкриваше пред младия художник естетическите си възгледи. Изкуството трябва да е разбираемо. Може да не е изящно, но ако е понятно, никой не може да ти каже копче. Навярно затова в една от картините дори бе прикачено истинско зъбчато колело. Като символ на прогреса.
В подобна ситуация се озова и Доналд Тръмп. Само че докато българският галерист изразяваше в немалка степен официалното тогава виждане за художественото творчество, макар и иронизирано от авторите на филма чрез недотам изискания изказ на героя, на новия американски президент му се наложи да води истинска битка с дълго и грижливо налаганите стереотипи, която не само не приключи с края на предизборната кампания, но дори се разгоря още повече. Тръмп иска нещата да са ясни и разбираеми, а не да се представят с думи като "афроамериканец", "ром", "ЛГБТИ". И въпросът не е нито само, нито толкова в изразите, с които се стремим да не засегнем достойнството на социално неравностойни групи. Той смята, че политическата коректност не позволява да се говори за най-големите проблеми на страната, че на всекиго, който се опълчи срещу провалените политики, причинили толкова страдания, му се запушват устата. Ето защо той нареди политкоректността сред най-големите спънки на развитието и не само отказа, но и доказа, че не иска да бъде политически коректен.
Не е ясно дали славянският зет е чул поговорката, че клин клин избива, но явно я прилага в битката. Както политкоректността смята редица постулати за неоспорими и елиминира в зародиш дискусиите за тях, така и новият президент претендира, че действа от името на истини, чиято очевидност не подлежи на оспорване. Той се самопредставя за защитник на здравия разум и отклонява всякакви опити за обсъждане на широк кръг от теми. Както политкоректността обявява своите опоненти за ксенофоби и дори расисти и ги обвинява в реч на омразата, така и Тръмп лепи пиперливи етикети, независимо дали насреща му е Мадона или Мерил Стрийп.
Проблемът обаче само привидно е в изразните средства. Онова, срещу което толкова скачат противниците му, е стремежът му да свали от пиедестала й т.нар. политика на идентичностите. С нея неолиберализмът се опита, и до голяма степен успя да внуши, че трябва да се делим не по класов или имуществен признак, а според цвета на кожата, сексуалните ориентации, уврежданията, които евентуално имаме, и т.н. Припознавайки своята идентичност в някоя от групите, следва да я приемем за най-значима, забравяйки най-важното всъщност деление - по класов признак. В групите пък непрекъснато се формират подгрупи, обществото все повече се раздробява, а вниманието на индивида се тика само към решаването на проблемите в зоната на собствената му идентичност. Така несправедливото разпределение на благата остава не просто в сянка, но и под щита на политкоректността. От време на време ентусиасти се осмеляват да извадят този свръхважен проблем на светло, но биват окичвани с епитети, упреквани в разпалване на вражда и в крайна сметка - маргинализирани.
Атакувайки статуквото, Тръмп върна в политическия оборот класовата риторика. Може да е странно, но не кандидатът на демократите, а тъкмо той говореше в кампанията за интересите на работническата класа. С това предизвика овации и получи подкрепа и в леви среди, и то не само в САЩ. Появи се дори илюзията, че тъкмо той е истинският ляв. Че сякаш е по-добре и другаде по света да се осланяме точно на най-богатите, ако искаме по-сериозна лява политика.
Не е ясно дали Тръмп е чел или поне чувал за Херберт Маркузе, по-скоро - едва ли. Но тъкмо на този ревизионист-марксист се приписват родителските права върху политическата коректност. Той не е съгласен с Маркс само в една точка - за ролята на пролетариата за унищожаване на буржоазното общество. Според Маркузе не работническата класа, а малцинствените групи са революционната сила, която може да разруши капитализма. На Тръмп му липсва теоретична подготовка, но той с почти животински инстинкт съзира опасността тъкмо в атомизирането на обществото. И затова връща в оборот класовите понятия, с които ситуацията става по-ясна: капитал - капитал, наемен труд - наемен труд, експлоатация - експлоатация, печалба - печалба. С което по-достъпен става и ключът към нейното управление. С други думи: Тръмп си иска капитализма, със сигурност не този, който е сега, но с още по-голяма сигурност - капитализъм, а не нещо друго.
Във филма "Самодивско хоро" зъбчатото колело падна от картината - не с гръм, но с трясък - и символът на прогреса се озова на пода. Подобна съдба може да сполети и Тръмп - и то не само с трясък, но и с гръм. Политкоректността изглежда готова на всичко, за да запази статуквото.
Дума
