/Поглед.инфо/ Великото чудо на създаването на славянската азбука позволи българите да бъдат просветени, знаещи и да пренесат на славянските народи книгите на вярата в Иисус Христос, за да могат на своя си език да общуват с Бога. Пак от Бога е предопределението двамата братя да принадлежат на Източната православна църка и заедно със своите ученици правилно да преподават Неговото слово, като учат християните чрез това слово на мъдрост, святост и светлина.
Най-великият и най-светият подвиг в цялата ни история бе, когато приехме като свои в славянобългарската ни държава учениците на св. св. Кирил и Методий, за да устроят те тук един нов и невиждан от никого преди свят на знанието и духа.
Ето така, само с няколко думи, аз разказвам историята на славянската писменост и великото дело на светите братя равноапостоли на Христовото учение.
Без това велико дело нямаше да има нито славяни, нито българи и светът щеше да е пуст и беден, недовършен и неспособен да понася изпитанията на времето.
Но това дело ни бе отредено да го съхраним и развием, а не за да се хвалим веднъж в годината на 24 май или да го използваме като аргумент в политически и геополитически спорове и не дори за повдигане на постоянно губещото ни се самочувствие. Ако беше само заради това, щеше, както е при много други богати и „напреднали“ днес народи, да ни се даде нещо по-практично, реалистично, материално, за да го виждат и другите и да завиждат и на нас, че живеем добре и охолно. По Божията милост ние получихме светите Кирил и Методий и цяла една велика и могъща „държава на духа“, каквато по думите на руския академик Дмитрий Лихачов е българският език. В тази държава, с молитвената помощ на светите братя, ние се приютихме през петте века османско робство и там издържахме на похищенията на „поднебесните духове на злобата“, на иноверската власт и бездушието на уж загрижените за целия свят „западни цивилизации“. Бог не ни забрави и изпрати по-късно Русия, която вече бе станала благодарение на нашите книги и нашия език великата опора на славянството и Православието, да ни освободи.
Ако азбуката ни бе едно просто човешко дело, макар и създадено от велики хора, то нямаше да придобие такъв вселенски и вечен смисъл и да създава човешка история. Затова не бива да го прахосваме в псевдонаучни спорове, водени с повърхностни аргументи. А още по-малко ни е позволено да го унищожаваме с нашата неблагодарност, недалновидност, човешка немощ и престъпна немарливост – както го правим днес.
Днес ни съблазняват да се откажем от тази държава и от чудото на нашите букви, на което бяхме свидетели през IX век по времето на светия цар Борис Покръстител. И ние се съблазняваме. Не искаме да си признаем това, а и не всички виждат как ни изблъскват към пропастта, за да се сгромолясаме в нея; постепенно и доста бързо се отказваме от това да оправдаваме с делата си светостта на нашата култура, литература, изкуства, духовност и просвета.
Длъжни сме обаче да отворим широко очи и да погледнем около себе си, а най-вече вътре в себе си, за да видим руините на една духовна крепост, вътре в която сме проживели повече от 12 века. Трябва да отворим очите си и да накараме разума ни да заработи, за да не ни заблуждават, че европейските ценности са ни достатъчни, за да бъдем равностойни на другите и че за да са пълни магазините ни, трябва да се откажем от своите книги и култура. Позорно е, че голям брой български интелектуалци заедно с държавниците и политиците не само вярват в тази мерзост, но и я проповядват усилено и успешно, продавайки себе си, народа и отечеството ни за по 30 сребърника. Техните 30 сребърника са цената и за опростачването на обществото, разрушения език, бездушните и осквернени от постмодернизма литература и изкуства, проповядващи политкоректност, джендърство, отказ от традиции, прехласване по неоезичеството и безбожието. Тези хора заедно с господарите им от чужбина ни убеждават да се откажем от пътя, по който сме вървели заедно със светите братя равноапостоли и техните ученици, с огромното войнство от строители на българския език и българската култура, творците на книги, изкуство, на българския дух. И защо? Срамно е, но трябва да се каже: за да си пълним търбусите и да се правим на европейци, които като „европейци“ живеят охолно, пият скъпи напитки, карат мощни автомобили, и за да получим повече пари. Е, някои получават всичко това и осребряват своето българобесие; но повечето продължават да мизерстват и да не разбират защо все не могат преодолеят бедността и скверния си живот.
Ще напомня все пак и дано ме чуят и ми повярват, че духовната бедност и мизерия са по-страшни от материалните. Стигнали сме обаче до там, че те не ни правят впечатление, не ни дразнят, не ни унижават и не се срамуваме от тях. Не се възмущаваме от просташкото говорене, от скудоумните български книги, щедро възнаграждавани с престижни уж награди, на пошлите телевизии, театрални постановки. Защото те вече са част от нашата същност.
Държавата няма как да види, осъзнае и спре цялата тази мръсна вакханалия на безродието и бездарието. Самата тя не е вече българска. Но защо писателите, художниците, музикантите, театралите, учените, почтените хора продължават да мълчат и с мълчанието си да поощряват всичко това.
Тогава какво от това, че на 24 май децата цял ден пеят „Върви, народе, възродени“ или че от екраните ни засипват с клетвите, че това бил „най-българският празник“? Пеейки тази красива песен и в упоение прогласяващи тези възгласи ние сме се отдалечили достатъчно от чудото на нашите букви, поверели сме душите си на дявола в очакването „да заживеем по-добре“. Бог обаче вижда и ще въздаде!
А ние все повече потъваме, потъваме, потъваме…
И дано не помръкне чудото с нашите букви.