/Поглед.инфо/ Ако от края на ХIХ в.до 60-те години на ХХ в., по думите на Карл Ясперс и други водещи умове на Европа, главната идея беше идеята за социализъм, то след краха на съветския, държавния социализъм тази идея беше обругана с примитивни антикомунистически клишета и не само загуби своята публична привлекателност, но необяснимо защо повлече надолу и социалдемократическите й версии.

Това естествено отслаби не само социалистическите партии от Изт. Европа, които издигаха за ръководители все по-посредствени хора, но и мощните социалдемократически партии на З. Европа, ръководени преди десетилетия от титани като Вили Брандт, Франсоа Митеран, Улоф Палме, а днес от посредствени лилипути.

Провалът на социалистическата идея, главно по вина на лидерите и теоретиците в 90-те и първото десетилетие на XXI, беше съпроводен от глобалния възход на неолиберализма, който се възползва от идейната немощ и неспособността на главния му политически враг да се реформира в съответствие с духа и технологическите възможности на епохата, а се върна назад да реанимира обърканите проекти от първите години на съветския държавен социализъм.

Всъщност, както не веднъж съм писал и в онази, и в тази епоха, и както е писано и от други автори, полагането на началото на реалния социализъм като обществен строй , беше една от големите ревизии на философско-политическата доктрина на К. Маркс и Ф. Енгелс високопарно обявена за “научен комунизъм” от съветските обществоведи.

В действителност , изначално философско-политическата доктрина на марксизма беше основана на фундаментални диалектически принципи, отчитащи исторически развиващите се общества. За съжаление обаче, въпреки непрекъснатото позоваване на някакъв диалектически материализъм, за който се изписаха тонове книги, приложението на духа на тази доктрина ставаше в съответствие с познанията по наивен материализъм от вождовете на този първи реален социализъм. И тъй като в съответствие с наложената догматика истината можеше да се даде само от генералните секретари на съответните комунистически партии, а те не бяха с някакво високо, още по-малко философско образование, ( например, така обичания от руските либерали Н. С. Хрушчов е бил с два класа църковно-приходско училище ) вместо да се обогатява и развива, доктрината непрекъснато се свеждаше до няколко банални истини.

Така не случайно, първата деградация на диалектическата философско-политическа доктрина удари в основата , където от общите фундаментални принципи на един изграден върху базата на колективната собственост, свободата и инициативата на работническите и други трудови маси, социалната справедливост в процеса на производството и разпределението на благата, принципите на реалната демокрация при избора на представители в държавните институции общиествен строй, остана само налагането на държавната собственост като доминираща и задължителна, а всичко друго беше подменено от диктатурата на апарата, представян от съответните комунистически партии. Накратко, беше създадена репресивна тоталитарна система за осигуряване щастие на масите. И колкото и несъобразно да беше в началните десетилетия на прехода от национален капитализъм към държавен, по същество сталинистки социализмът постигна не малки резултати в различните области на материалната и духовната култура. Липсата на свободаь, свободна инициатива, реална демокрация започна да се чувства , когато преаз 70-те г. на хх в. с разгръщането на научно-техническата и научно-производствената революция и налагането на новите информационно-комуникационни технологии, които изискваха промяна на системата на обществените отношения. Именно тогава се показа идейната нищета на теоретическия арсенал на държавния социализъм

Колкото и парадоксално да звучи, почувствал духа на епохата и възможностите на новите технологии капитализмът също не тръгна напред в своите напъни за реформи, а се обърна назад в своята неоконсервативна революция , която заложи на агресивната, животна природа на човека и възстанови духа на първия, манчестърския капитализъм. Бързо бяха урязани всякакви социални програми , които им миришеха на социализъм. Каква социална справедливост? Свободата и печалбата ставаха кредото на неолиберализма. Колкото по-бързо се превъртат парите и носят нови пари толкова по-добре. Но “простите рецепти”превърнаха обществата приели тази идеология в джунгла. Особено тежко бяха ударени бившите социалистически страни от Изт. Европа превърнати в новите колонии на старите империи на Запада и главно на отвъдокеанския им ментор.

По такъв начин, въпреки че продължава да се държи като кърлеж за тялото на поразените общества, в голяма степен и благодарение на продажните и контолирани медии неолиберализмът много бързо се дискедитира. Свободата, която той предлагаше се оказа произвол за акулите на капитала, за финансовия олгархат.

Опитът на някои лидери на социлистически и социалдемократически партии да вземат реванш и възродят социалистическата идея чрез лозунга и призива за социална справедливост може много бързо да бъде опразнен от заряд, ако не се опре на солидна теоретическа база, която да формира политиките на социалистическите партии днес.

Затова върху базата на казаното в най-общ тезисен вид в този текст и в предхождащите го по тази тема планини от книги и политически програми в една или друга степен осмислени от мен в контекста на историята , когато са писани и са заявявали своята решимост да угвърдят социалната справедливост като обществена реалност, а с това и да работят за социалистическото преустройство на своите общества, можем ли да изведем няколко най-общи ориентири, които ще възродят социалистическата идея, която ще води народите към един бъдещ социализъм, социализмът на XXI век?

При това тези “ориентири” съвсем нямат претенцията да очертаят някаква нова доктрина на социализма, по подобие на онези, които от времето на К. Маркс насам предлагаха различните комунистически, социалдемократически и социалистически партии и движения. Те просто са база за размисъл и конкретни решения от ръководството на всяка политическа партия и движения, които в условията на преминалия и второто си десетилетие XXI век искат да служат на трудовите слоеве и наемните работници , на своите народи в битката им за свобода, свободна инициатива и социална справедливост.

Също така, трябва да е ясно, че преобразуването на всяко общество в съответствие с принципите на свободата и социалната справедливост, които са основните, фундаменталните прин;ипи на философско-политическата и философско-политикономическата доктрина на научния социализъм трябва да става в конкретните условия на конкретната страна в съответствие с нейните исторически традиции и национално-културна идентичност. В този смисъл принципите на научния социализъм не трябва да се трактуват като някакви догми от типа на религиозните или както показа горчивата практика на държавния социализъм – съветски или азиатски тип. В това отношение примерът на КНР след реформите от 80-те години на XX век насам е добър урок на диалектически цялостен системен подход при провеждане на политиката насочена към социалистическо преустройство и развитие на обществото.

Именно от духа на марксизма, а не от буквата на казаното в онази епоха и в онези условия ( средата и втората половина на XIX в. – Англия и въобще Западна Европа) , както и от категоричния опит на успешното развитие на социализма с китайска специфика, следва единството на принципите на свободата и социалната справедливост, а не тяхното противопоставяне в доктрините на неолиберализма ( Фр. Хайек, М. Фридман и др.) и отвореното обшество ( К. Попър, Дж. Сорос) от една страна, и на държавния, изроден в тотолитаризъм, социализъм съветски тип. Защото, само когато са създадени условия, универсален законов ред, гарантиращ свободата на всички като равноправни членове на даденото общество е възможно всеки според своите възможности, своето място и роля, свите способности и своята дейност също да бъде свободен. Но свободата да правиш това, което можеш и искаш да правиш, вече означава, че обществото законово е осигурило социалната справедливост, която съвсем не е елементарно равенство както беше интепретирана при държавния социализъм, а е отдаване заслуженото и необходимото на всеки, според онова, което е правил и се готви да прави.

Но, за да бъде осигурено единството на свободата и социалната справедливост като фундаментални принципи на едно социалистическо общество , това общество трябва категори чно да се освободи от доминацията, водещите принципи на индивидуалисткия либерализъм, където всеки постига свободата си в битка против другите, защото всеки е сам за себе си, и всеки всъщност е против всички. Това е дълбоката същност на обществото на капитализма, където напред са изведени животните, агресивните инстинкти на човека. Неговият завършен вид оформи неолиберализмът залял първо Англия и САЩ и останалия Запад, а след това и останалия свят след неоконсервативната революция от края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век.Това е обществото, в което действат “простите рецепти”, че най-важна е печалбата от всяка обществено необходима дейност, с което държавата налага в обществото “правилата на джунглата” (Дж. Сорос ) в отношенията между хората. Действително социалистическо общество може да бъде само обществото, основано на колективисткия принцип, осигуряващ единството му и водещата роля на цялото, на обществото, на държавата. Но това съвсем не означава връщане към догмите на държавния социализъм, когато държавата е собственик, а основната маса население са наемни работници.

Държавата, както е известно, е един от ключовите фактори за раждането на първите човешки цивилизации. Тя е факторът, който в различните епохи е осигурявал единството на определен етнос, етноси, нации. Но държавата, както цялата система на човешкото общество се развива исторически. В този смисъл, в съвременната епоха на невероятни технологически възможности за разгръщане способностите на всеки човек тя не може да бъде държавата на Платон, на Ж.Ж. Русо, на К. Маркс, която притежава, определя и регулира всички действия на своите граждани. В съвременните високо развити общества всяка подобна идея за такава тоталитарна държава е контрапродуктивна, антихуманна. Но в същото време държавата не следва да се изхвърля от обществото на бунището на историята, дъмгосана като “абсолютно зло” и подменяна от някакъв нов феодализъм на господство на Транснационалните корпорации и финансовия олигархат, към който ни тласка неолибералния глобализъм.

В съвременните условия държавата трябва да бъде стратегическият национален субект, който задава универсалният законов конкурентен ред валиден за всички и е върховен арбитър по отношение на поведението на всички обществени субекти – естествени монополи, крупен бизнес, среден и дребен бизнес, отделни граждани. Тя поставя в един ред на равноправие множеството форми на собственост на различните обекти и мощности- колективни ( държавни, кооперативни, акционерни, общински и н. ) и частни с различен мащаб и индивидуални на дейци със свободни професии. Но цялата тази система ще работи ефективно, постигайки така необходимата хармония на динамично развиващото се общество в името на благоденствието на всички свои граждани, само ако управляващият държавата политически субект - партия, изповядваща идеалите на социализма за свобода на всички и социална справедлост за всички, успее да намери рационалния баланс между принципите и правилата на един стратегически индикативен национален план с механизмите и регулаторите на пазара. Ефективността на такъв стратегически индикативен план, конкретизиран йерархически в различните подсистеми на обществото се опира на обосновани стратегически прогнози, върху чиято основа да се определят желаните за определен период за обществото цели за развитие. Именно тези прогнози и тези приети цели ще бъдат ориентирите, към които ще насочват своите действия всички субекти на обществено значими дейности. Разбира се, някои могат да не се съобразяват с тези желани от обществото цели, изхождайки от своите интереси. В същото време държавата трябва да стимулира онези, които работят в интерес на цялото общество чрез данъчни облекчения, държавни поръчки и подкрепа в пространствата на глобалния пазар.

Ефективността на поставеното върху такива принципи на функциониране и развитие общество ще нараства, ако законовите политикономически форми на организация се съпровождат от законово регламентирани процеси на социализиране на формите на собственост и формите на управление на различните форми на собственост. Всъщност става въпрос за действително демократично включване на участниците в какъвто и да е производствен или въобще обществено необходим процес в каквито и мащаби и форми на собственост да е това в изработването на решенията за управлението на този вид дейност в системата на цялото общество.Така социалистическото преобразуване на обществото ще ивежда напред действително работещите демократични форми на участващата демокрация вместо изхабената отдавна и служеща само като фасада на олигархичния капитал либерална демокрация.

Налагането на тези и на редица свързани с тях принципи, които ще очертаят новата социалистическа структура на обществата в следващите десетилетия на XXI век не би могла да става по някакъв “революционен път”, чрез преврати и бунтове. Никакви диктатури и насилствено налагане на щастие нямат място в този процес. Това може да става, само ако народите искат действително да бъдат свободни и да постигнат социална справедливост и благоденствие за всички, те трябва да илъчат своя авангарден фактор, който разумно, с висок дух воля и труд ги поведе в този исторически поход. Тогава вече ще може да се говори, че социалистическата идея е възкръстнала . Нещо повече, станала е историческо движение, което има хоризонт и го води към нов свят.