/Поглед.инфо/ Различните виждания на Русия и Турция за решаване на проблемите в сирийски Идлиб– последния бастион на ислямистките военни формирования, засилиха надеждите на някои западни сили да забият клин между Анкара и Москва.
Турският президент Ердоган, изпаднал в затруднено положение в преговори с Путин след като се стигна до военнен сблъсък със сирийските въоръжени сили и жертви от двете страни, предприе дипломатически ход по свикване на четиристранна среща с германския канцлер Меркел, френския президент Макрон и руския президент. Договарянето на тази среща, обявена вече от Ердоган за 05 март т.г., без още да има потвърждение от Путин, неизбежно доведе до послания, акцентиращи главно върху преекспонираните потенциални хуманитарни проблеми, а не върху същината на големите въпроси по Сирия.
САЩ видяха своя шанс и акитвизираха дипломатическите совалки както с Турция, така и с европейски съюзници и НАТО. След посещението на специалния пратиник на САЩ по Сирия Джеймс Джефри в Анкара на 12. февруари 2020 г., и след телефонен разговор между Тръмп и Ердоган на 15. същия месец, американският президент призова Русия да не подкрепя „жестокостите” на сирийската армия. Меркел и Макрон от своя страна веднага се свързаха по телефона с Путин.
На 20. февруари държавните и правителствени ръкводители на страните–членки на ЕС подкрепиха обща позиция, че войната предизвиква огромни страдания, поради което е неприемлива и «трябва незабавно да бъде прекратена». Подобни искания ЕС никога не е отправял по време на жестоките бомрадривоки на САЩ и съюзници върху Мосул и Ракка, последният изравнен със земята, а да не говорим за хилядите цивилни жертви. В България не чухме аргументи в подкрепа на тази позиция и от нашата делегация.
Европейските страни по същество приеха да бъдат защитени джихадистките групировки, извършващи нападения над съседни селища и военни бази с модерно западно въоръжение, тероризиращи и прогонващи местното население, вероятно защото са повярвали на Анкара за «жестокостите» на Ассад и заплашващата ги бежанска вълна.
Напълно се премълчава, че Турция не изпълни поетите задължения от споразуменито с Русия от Сочи през 2018 г. да раздели терористите от «умерените», каквито вече впрочем няма и да ги разоръжи. Джихадистката организация «Хайат Тахрир ал Шам», която е клон на «Ал Кайда» и разполага с 30 000 бойци в Идлиб, пое изцяло контрола в тази провинция. Основната причина това да се случи обаче, е подкрепата от турска страна за ислямистите, включително и с въоръжение, превръщайки ги в организирана сила , която да играе роля на въоръжена опозиция за сваляне на режима на Ассад . В интерес на истината трябва да се отбележи, че по–силното джихадистко крило в «Хайат Тахрир ал Шам» се противопостави на тази изкуствена трансформация и твърдо реши да продължи джихада.
Бързо бяха забравени и екпертните оценки на Научния център на Бундестага, който определи категорично действията на турската армия в съседна Сирия и съпровождащите я наемници–ислямисти като грубо нарушение на международното право. Отново сме свидетели на двойни стандарти и премълчаване на неудобни за съюзника в НАТО – Турция въпроси в ситуация, от която САЩ и някои европейски страни решиха, че могат да се възползват от напрежението между Анкара и Москва.
В синхрон с тези позиции на ЕС и САЩ медиите демонстрираха уникалните си способности да манипулират общественото мнение. В информациите не се споменаваше за терористи, а за «бунтовници» и «опозиция». Но изразът, че сирийските силри «окупирали», а не освободили Саракит и други градове вече звучеше шизофренично. В телевизионни репортажи видяхме, как «Белите каски» показват на журналистите разрушена от силите на Ассад болница, сякаш сме забравили за пълното дискредитиране на тази организация, създадена от представител на британското разузнаване и работеща само в райони под контрола на терористичните организации в Сирия, след множеството нейни инсценировки, включително и за използване на бойни отровни вещества с подкрепата на телевизионни екипи от други държави.
Известното списание «Фокус» дори прогнозира, че «ако победи режимът на Ассад, това означава масово клане». Разбира се, бързо бяха забравени снимките, показващи как населението посреща възторжено сирийските войски, освободили селищата от терористите.
Все пак се намери едно германско издание, което за срам и на българските медии зададе въпросите: Как щяха да информират западноевропейските медии, ако ислямистки сили завземеха покрайнините на европейски столици като Берлин или Париж? Ще наричат ли чуждите наемници «опозиционни активисти»? Ще определят ли военните операции срещу ислямистите като «торор» и «стратегия на изгорялата земя»? Ще обвинят ли националните си армии, че евентуално биха причинили бежански потоци? Или по–скоро ще дадат правото на държавата да се самозащитава!
Специално внимание заслужава въпросът за бежанците, защото е в основата на аргументите на Турция и западноевропейските страни за хуманитарна криза. Руската страна не оспорва, че има бежански проблем, но счита, че броят на бежанците умишлено се завишава от заинтересованите страни, като се използват непроверени данни за да се «докаже» вина за причиняване на хуманитарна криза от страна на сирийско–руско–иранския съюз. Същевременно въобще не се вземат под внимание многократните предупреждения за използването на цивилни граждани от терористите като жив щит и блокиране на хуманитарните коридори. Освен това е полезно да си спомним ситуацията в Източно Алепо през 2016 г., когато ООН информираше за 255 000 бежанци, а само две седмици по–късно се оказа, че те са между 55 000 и 100 000. Използваните данни и в случая в Идлиб са ненадеждни, защото основните организации, които издават свои бюлетини / UNHCR, OCHA/ нямат възможност да черпят своя информация на терен, да провеждат собствени разлесдвания. Фактът, че в доклада на OCHA от 13 февруари се цитира известния джихадист Билал Абдул Кареем само подхранва още повече съмненията относно достоверността на данните.
По оценки на нашия Център за стратегически изследвания в сигурността и международните отношения, ако се приеме съотношението между бойци от Ислямска държава и членовете на техните семейства в лагерите, което е 25:75% и се вземе предвид, че в Идлиб само бойците на «Хаят Тахрир ал Шам» са 30 000 души, то членовете на семействата би трябвало да са 120 000. Различни източници твръдят, че няколко стотин хиляди са напусннали Идлиб, но един голям процент се настаняват под наем в съседни провинции /36%/ и само 82 000 не са намерили подслон.
На този фон се подготвят срещата на «Четворката» Германия, Франция, Русия и Турция евентуално за 05 март и нова поредица от консултации между Русия и Турция относно ситуацията в сирийската провинция Идлиб, за които съобщи на 24. февруари външният министър на РФ Сергей Лавров.
Какви са обаче възможностите и шансовете на страните?
ЕС не е в състояние да спре военните дейсвия, нито може да попречи на Турция в Сирия, нито да упражни натиск върху Русия. Основната грешка, която ЕС допуска е отказът от помощ за възстановяване на Сирия докато няма политическа промяна и поддържането на санкции и ограничаване на дипломатическите отношения. Когато обаче населението няма дори лекарства, когато 50% от пътищата, жилищата, болниците и училищата са разрушени, снабдяването е нарушено, не е много морално да говориш от Брюксел за загриженост и да искаш да имаш роля в този регион.
Русия има както правото да настоява за изпълнение от Турция на споразумението от Сочи, така и икономически лостове за въздействие при евентуални остри реакции от страна на Анкара, каквито вече използва след 2015 г. А във военно отношение има и определено превъзходство, най–вече чрез контрола на въздушното пространство. Нито Москва, нито Анкара имат интерес от ескалация до степен на мащабна война. А в коалицията Русия–Иран–Турция най–слабото звено се оказва Турция. Москва съзнава, че имат противоречащи си позиции с Анкара не само по Сирия, но и по Либия, Крим, Закавказието, Балканите и Централна Азия. Но в случая с Идлиб категорично няма да допусне оправдаване на терористите, които са определени като такива от Съвета за сигурност на ООН.
САЩ, без да участват в «Четворката» използват достатъчно силни дипломатически лостове, икономически натиск и операции на разузнаването за да се постигне истински разрив между Анкара и Москва. Реалистичната оценка, дадена и от RAND Corporation е, че Турция и Съединените щати все още имат някои сходни интереси, но запазването им през следващото десетилетие за да спомогнат за възстановяването на надеждно стратегическо партньорство изисква изработването на нова стратегия в отношенията, давайки си сметка, че Анкара ще продължи да играе своята игра с отделните съюзници съобразно националните си нитереси. САЩ смятат да заложат на военното сътрудничество, въпреки разногасията именно в тази сфера. Очевидно се разчита и на задкулисни договорки, какъвто е случая с отлагането на срока за съдебно договаряне по делото срещу турската Halk Bank точно в сегашния напрегнат военно–политически момент.
Действията на Турция както в Сирия и Северен Ирак, така и в Средиземно море и Либия, издават апетит към територии и граници на Османската империя /Алепо в Сирия, Киркук в Ирак и др., а агресивните й действия с използване на ислямисти като наемници както в Сирия, така и в Либия като утвърждаваща се практика. Едва ли има страна в Европа и в Близкия Изток, която да вярва на излъчваните от Анкара послания, когато те са откровенно двулични, цинични, неуважеителни. Да заявява, че се бори срещу тероризма, но да използва терористи за наемници, да декларира пред Русия, че е за запазване териториалната цялост на Сирия, но да окупира и провежда етническо прочистване на цели провинции, да приеме в Берлин наложената забрана за оръжейни доставки за Либия, но след това да изпраща кораби натъпкани с бронетанкова техника, дронове и стрелково оръжие и т.н. и т.н. Турция не може да не си дава сметка, че е изолирана, включително и от повечето арабски страни.
Упоритостта на Ердоган в Сирия е разбирама, като се има предвид, че ако загуби Идлиб, а след него и Африн, Турция би се лишила от възможности за влияние в предстоящи преговори по бъдещето на Сирия, включително и в Комитета по съставяне на бъдещата Конституция и решението по кюрдския въпрос. Ще последва загуба и на подкрепяните от нея ислямистки организацци, след неизбежното им разочарование, че досегашният им покровител в Анкара не е отстоял позиции. И на трето, но изключително важно място, ще се лиши от контрола на стратегически важните както във военно, така и в икономическо отношение магистрали М–5 от Дамаск до Алепо и М–4 от Латакия до Саракит и Алепо. Трябва да се има предвид, че и някои арабски съседи нямат никакъв интерес Турция да контролира тези важни пътища от Ирак на юг до морето и сигурно са изложили съображенията си в проведените досега контакти с Русия.
Турция не би могла икономически и военно да издържи на мащабна съвремена война. Икономиката й има трудности, а армията – недостиг на кадри, включително и във ВВС, а напоследък и силно недоволство сред офицерския състав. А и самата война сред турското население е непопулярна. Опозицията отдавна настоява за преки разговори с Ассад. Огънят се разпалва обаче от националистите на Бахчели, които са в коалиция с партията на Ердоган и предлагат, ако е небходимо да се завземе Дамаск и са силно антируски настроени.
Сегашната ситуация Анкара би могла да отиграе, като се опита да смекчи изострените до крайност отношения със САЩ. От Вашингтон обаче дадоха да се разбере, че няма да се намесят директно с въоръжени сили в подкрепа на Турция. Започналото прехвърляне на американски части от Ирак в Сирия се обяснява с намерение за «защита» на нефтените находища в страната, под контрола на САЩ и кюрдите. Искането на Турция за доставка на системи за ПВО «Пейтриът» имат като че ли по–скоро пропагандно значение.
Колкото и войнствени да са поведението и реториката на президента Ердоган, най– логичната развръзка би била постигане на копромис с Москва във втория етап от преговори за сключване на ново споразумение, обявени на 24. февруари, като Анкара приеме предложението за 16–километрова полоса, включваща и част от северозападен Идлиб, режимът на Ассад запази извоювания тези дни контрол над стратегически важните пътни артерии М–5 Дамаск– Алепо и М–4 Латакия– Саракит– Алепо, а югозападната част на М–4 да се контролира от съвместни руско–турски патрули. Ако срещу това Русия и сирийското правителство спрат операцията по пълното освобождаване на Идлиб, само ще отложат проблема, но терористите ще загубят своя тилов район, а Турция няма да загуби напълно авторитета си особено във вътрешнополитически план. Рано или късно обаче ще трябва да се реши съдбата на остатъците от терористичната групировка «Хаят Тахрир ал Шам», защото Турция ще продължи да я използва за своя пета колона.
Турция има обаче и други «карти», които може да изиграе при по–нататъшно изостряне на отношенията с Русия. Турският външен министър напомни наскоро, че Турция отдава голямо значение на регулиране на Нагорно–Карабахския конфликт през 2020 г. Впрочем Турция винаги се е стремяла да използва този конфликт за решаване на своите политически въпроси с Русия. Окончателното решение е невъзможно без отчитане на стратегическите интереси на Русия и Иран. Загуба на Турция в Идлиб може да я тласне към провокации ва Нагорни Карабах. По схемата на прехвърляне на наемници в Либия, може да бъдат изпратени такива и в този регион. САЩ само ще подтикват Турция към ескалация в Кавказ, а нищо чудно да са намерили вече разменна монета с Анкара. Още повече, че стратегически интерес от това има и Израел. Турция и Израел отдавна са проникнали с обучени от тях офицери, сержанти и бойци за Спецназ в Азербайджанската армия. Въпросът е как и дали Русия може да предотврати преминаването на страните от регона под контрола на Турция и НАТО.
При всички случаи действията на Турция показват, че външнополитическият й курс ще запази високата си степен на риск и ще бъде изпълнен с конфронтационен потенциал и в бъдеще.
