/Поглед.инфо/ По ред причини срещата Путин-Ердоган в Санкт Петербург за нормализиране и рестартиране на двустранните отношения се очертава да стане едно най-важните събития на 2016-та, а нищо чудно и на втората половина от сегашното десетилетие. И не само защото това е първото посещение на Ердоган в чужбина след преврата срещу него в нощта на 15-16 юли.
Без съмнение преговорите между двамата президенти ще се „четат“ и между редовете, вероятно и под лупа заради геополитическата и регионалната тежест на техните държави. Вниманието ще бъде приковано колкото от договореностите между двамата, толкова и от разногласията между тях, каквито най-вероятно ще останат. Подробно ще се анализират и недомлъвките и неизказаните между тях неща. Това впрочем би трябвало да е валидно и за България, защото взетите или невзетите решения в Санкт Петербург ще рефлектира и върху страната ни.
Вече бе обявено, че в града на Нева двамата президенти няма да подписват документи, но ще начертаят пътна карта за рестартиране и дори за скок на отношенията. Като главни се очертават три кръга от въпроси – възстановяване на икономическото сътрудничество, сирийският конфликт и положението в Черноморския регион. Зад кадър обаче има цял обръч от съображения на двете страни, които неизбежно ще влияят върху позициите им при обсъждането на тези въпроси, върху постигнатото или непостигнатото съгласие по тях. В този обръч влиза мигрантската криза в Европа, терористичната заплаха, отношенията на тези две държави със САЩ, Евросъюа и НАТО.
Очевидно най-всеобхватно съгласие се очаква в икономическата сфера (с изключение донякъде на проекта „Турски поток“). В тази сфера най-далеч може да стигне рестартирането на двустранните отношения след влошаването им от ноември м.г., когато над Сирия бе свален руски боен самолет от турски изтребител. Самият Ердоган заяви тези дни, че очаква икономическото сътрудничество да бъде водеща тема в преговорите. Турция загуби 840 млн. долара от спирането на руския туристически поток и без съмнение Ердоган ще иска пълното му възстановяване. Ще иска също окончателното отваряне на руския пазар за турската селскостопанска продукция, за турските строителни компании и прочие. Москва вече показа, че е готова да откликне. Предварителните информации подсказват, че двамата президенти ще се разберат да се ускори изработването на споразумение за зона за свободна търговия, като до края на тази година да бъде фиксирано на коя дата идната година то да бъде подписано – всеки случай това става ясно от изявленията в Москва на турския министър на икономиката Нихат Зейбекчи. През 2015 г. Москва и Анкара изразиха готовност да създадат зона за свободна търговия в сферата на услугите и инвестициите, но сега турската страна настоява бъдещето споразумение да включва и аграрната продукция. Едва ли има основателна причина Русия да отхвърли това допълнително искане. Зейбекчи е убеден, че митническият съюз с ЕС не може да бъде пречка за едно споразумение с Русия за свободна търговия.
Така стигаме до интригата „Турски поток“. По редица причини бе настъпила пауза в преговорите по него. Сега двете страни са готови да ги възобновят, а при посещението си в Москва миналия месец Нихат Зейбекчи увери домакините си, че политическите решения по проекта вече са налице и крайният импулс по него ще бъде даден именно на срещата Путин-Ердоган.
Само че за да бъде даден този импулс, трябва да се преодолеят няколко разногласия. Първото е, че Турция е готова да се строи първата отсечка от газопровода, предназначен само за нейния пазар. Това обаче не устройва Русия, която иска втори газопровод през страната за Южна Европа. И Турция още не е казала ясно готова ли е да стане транзитна държава на руски газ. Има и технически разногласия. Турски медии припомниха, че „Газпром“ се отметна от договореността за 10,24-процентна отстъпка за продавания в Турция газ. Концернът контрира, че отстъпка ще има само след споразумение за втората тръба – или за износ на руски газ през Турция. Вероятно ще има пазарлък и за транзитните такси, които „Газпром“ ще трябва да плаща на Турция, за да стигне газът му до Европа.
И двете страни имат силни аргументи за активизирането на проекта. Но след първоначалната еуфория „потокът“ започна да се позатлачва от различни съмнения и контрадоводи и днес двете страни показват, че няма да изпаднат в депресия, ако проектът остане само като намерение.
Нещата в немалка степен ще зависят от това какви геополитически и конюнктурни импулси минават през главата на Ердоган. Ако реши да отмъщава на Европа заради негативното й отношение към мерките му след преврата, заради това, че е дала трохи от обещаните 6 млрд. евро за париране на бежанската вълна или че не се отказва от условията си за отменянето на визите за Турция, той като нищо ще се съгласи на втория газопровод за Европа – тоест ще изпълни руското желание. Ердоган е отмъстителен държавник и най-вероятно се блазни от идеята да накаже ЕС, който иначе не желае да засилва зависимостта си от руския газ. А в знак на благодарност заради руската подкрепа за него по време и след преврата той може да направи и някои отстъпки по техническите компоненти от проекта – примерно по-ниска транзитна такса за Русия. Редица сигнали дават основание да не се изключва този вариант. Това всъщност е „руската карта“ в ръцете му. Външният министър Мевлют Чавушоглу вече обяви, че за страната му Русия не е алтернатива на ЕС и НАТО. Но Анкара спокойно може да парира, че турското „да“ за транзита на руски газ не спада към тази формула.
Ердоган обаче може да направи и друго в Санкт Петербург – да отсрочи крайното решение за втората тръба до октомври. Да, той ще увери Путин, че страната му е заинтересована от сътрудничество по енергийните проекти, но по-вероятно сега няма да каже „да“ за втората тръба. Не е изключено окончателното решение той да вземе през октомври, когато изтича ултиматумът на Анкара към ЕС за отпадане на визите за турците. Не е изключено той да изчака до октомври и по друга причина – да види дали ЕС ще приведат парите за мигрантите. Вярно, че дотогава Брюксел може и да изсипе торбата с пари, но дали това ще е достатъчно за Ердоган да откаже на Русия транзитирането на нейния газ? Защото ще останат условията на ЕС за падането на визите. Мигрантската заплаха е надвиснала над Европа и дали Брюксел се откаже от условията си, за да угоди на Ердоган? Всеки случай, ако се откаже, Европа ще трябва да крие лицето си от срам, че е на каишката на Турция и на президент със султански мераци.
При всички случаи България ще загуби, ако „Турски поток“ транзитира руски газ – просто няма да има смисъл през страната ни да минава газово трасе. По същата причина губещи ще са също Украйна и Румъния. Донякъде и ЕС, защото ще трябва да кредитира с още по-големи суми Киев, който ще понесе загуби, че е лишен от статута на енергиен транзитьор.
И обратното, ако Ердоган в крайна сметка каже „не“ на Русия, нашата страна ще спечели, защото „Турският поток“ ще отпадне и ще останат шансове за реанимация на „Южен поток“. Още повече, че самият Путин обяви неотдавна, че Русия не е погребала този проект.
Русия също държи в ръцете си немаловажни козове. И не е лишена от опции, макар отстрани положението й да изглежда нееднозначно от санкциите срещу нея заради украинския конфликт. От една страна, тя бе обявила „Турския поток“ за стратегически проект, но от друга страна тя има и контравариант - „Северен поток-2“. Според руски експерти ЕС не желае да получава руски газ през Турция в големи количества. Съответно възобновяването на преговорите Москва-Анкара за „Турския поток“ засилва позициите на Москва в преговорите със страните от ЕС по „Северен поток-2“, твърди експертката по енергийните пазари Светлана Мелникова. Всеки случай в ЕС са готови да активизират преговорите с „Газпром“ по този проект, за да не се даде ход на турския проект. Това пък съответно е турската карта в руски ръце. Тук ЕС може и да не е на каишка на Путин, но все пак трябва да се съобразява с неговите опции и ходове.
Отделно от това руската страна не е сигурна в дългосрочната транзитна безупречност на турската страна.
Сега много се говори, че Ердоган прави завой към Русия, но нищо чудно преговорите в Санкт Петербург по така интересуващия ни „Турски поток“ да не излязат от задънената улица, в която се намират от миналата есен.
По сирийския конфликт Ердоган вече обяви, че борбата срещу двете терористични групировки в Сирия „Ислямска държава“ и „Джебхат ан Нурса“ ще е сред основните теми в преговорите с Путин. В момента Русия воюва срещу джихадистите, защитава режимът на Башар Асад и настоява за избори след победата над терористите – самите сирийци да решат кой да ги управлява. Освен това Москва не изключва Асад да участва в преходния период. Тя обвинява САЩ, че главната им цел в Сирия е не толкова ликвидирането на ИД, колкото отстраняването на Асад.
На свой ред САЩ обявиха, че интересът им в Сирия е двоен – унищожаването на ИД, но и отстраняването на Асад, макар той да воюва на живот и смърт с двете терористични групировки, които иначе са врагове и на Запада. Вашингтон обвинява Москва, че зад паравана за борба с тероризма води всъщност война за оцеляването на Асад.
До преврата Ердоган заемаше проамериканска и антируска позиция. Турция открито подпомагаше джихадистите, макар да обявяваше, че се бори срещу тероризма. Тя също се обявяваше за отстраняването на Асад. Всъщност обаче Турция се интересуваше не толкова от приоритетите на САЩ и Русия в Сирия, колкото от сирийските кюрди. Тя се страхуваше, че Асад е готов да им даде широка автономия, само и само да остане на власт, което според Анкара щеше да рефлектира и върху настроенията на кюрдите в Турция. Да не забравяме, че за Турция кюрдският проблем е инфарктен. От другата страна, Ердоган е недоволен, че Вашингтон подкрепят военно сирийските кюрди срещу „Ислямска държава“, подозирайки, че това само ще засили автономните апетити на последните, което може да се разпростре и върху турските кюрди.
Взетите вече решения на международната общност по сирийския конфликт изключват не просто независима държава на сирийските кюрди, но дори и създаване на федерация в Сирия. Въпреки това перспективата за тяхна широка автономия в Сирия продължава да плаши Ердоган.
В сметките на Турция обаче влизат и сирийските бежанци на нейна територия. Тя е заинтересована от края на войната в Сирия, за да се върнат те в страната си и да не тежат на бюджета й.
Путин и Ердоган ще трябва да изметат минусите от инцидента на 24 ноември, но тук по-важно е друго. Миналата година, преди въпросния инцидент със самолета, Путин показа на Ердоган, че разбира опасенията му към сирийските кюрди и е готов да се съобрази с тях. Ако сега го потвърди, както се очаква, не е изключено Ердоган да приеме исканията му за пълно затваряне на границата и спиране на подкрепата му за въоръжената опозиция, която се ползва от подкрепата на САЩ и Запада. Впрочем не е изключено руската страна да настоява пред Асад да се съобрази още повече с турските страхове. И хич няма да е изненадващо, ако Ердоган обяви утре Русия за партньор, а не противник в Сирия (същото направи френският президент Франсоа Оланд, макар не за Сирия, а за източния фланг на НАТО). Или ако заработи с Русия в Сирия по-тясно отпреди и дори по-тясно отколкото със САЩ. Това ще е нещо като турската карта в руските ръце.
Русия и Турция обаче продължават да се разминават за Асад. В навечерието на срещата турският президентски говорител Ибрахим Калън заяви, че докато „го има Асад, не е възможно да се говори за политически преход“, а също, че „мир с Асад не може да се постигне“. По този пункт позицията на Турция е по-близо до САЩ, отколкото до Русия. Изявлението на Калън означава, че в Санкт Петербург няма да има съгласие за Асад. Малко вероятно е обаче двете страни да допуснат разминаванията по този въпрос да попречат на усилията им по останалите аспекти от регулиране на сирийската криза или на цялостното нормализиране на отношенията.
Заради противоположното отношение на Вашингтон и Москва към събитията около преврата мнозина допуснаха, че Турция ще се дистанцира от САЩ и НАТО. Имайки предвид и характера на самия Ердоган, някои предположиха, че той може дори да отиде по-далеч и дори да замрази турското членство във военните структури на НАТО, както това направи през 60-те години на миналия век френският президент Шарл де Гол. По разбираеми причини подобни тези са свързани най-вече с Черноморския регион.
Турската страна обаче побърза да ги парира. Това направи най-напред Чавушоглу със заявлението, че Русия не е алтернатива на ЕС и НАТО, а наскоро и самият Ердоган, който обяви, че турската външна политика не трябва да се основава на принципа „зарежи единия и се дръж за другия“. Оказва се, че Ердоган не е толкова импулсивен и сприхав, както се смяташе, и умее да мисли държавнически, а не само през призмата на собственото му „аз“ и личните обиди. В този смисъл може да са очаква, че Турция ще спази ангажиментите си по линия на НАТО в Черноморския регион. Анкара обаче винаги е търсила по-голяма самостоятелност от другите натовски съюзници, включително и от САЩ. Да не забравяме, че тя не се присъедини към антируските санкции заради украинската криза. Напълно в духа на тази линия Ердоган може да се разграничи от натовската позиция по някои аспекти от сигурността в региона – примерно може да последва Оланд и да заяви, че не възприема Русия за заплаха в региона, да отхвърли румънската инициатива за „черноморската флотилия“, да замрази политическата си подкрепа за Украйна и да се върне към предишната си позиция, че Крим спазва правата на своите татари, а защо да не опипа почвата и за бизнес с Крим. Това пък е руската карта в неговите ръце. Той има основания да смята, че САЩ ще преглътнат тези своеволия, за да задържат Турция на своя страна. Разбира се, личните пристрастия не бива да се отписват от такъв един подход на Ердоган – той ще отмъщава на САЩ и НАТО заради преврата и Гюлен, но не на едро, а на малки дози, в отделни точки от цялостните отношения.
Като цяло Турция и Русия имат и исторически причини да нормализират и развиват отношенията си. Това 8-месечно влошаване на отношенията е в разрез с хода им през последния четвърт век – или по време на постсъветския им период. Впрочем и през съветския период е имало отношения на уважение и добросъседство. Да, императорска Русия и султанска Турция са водили 12 войни в продължение на 351 години от 1568 до 1918 година, когато свърша Първата световна война. Осем от тях са печелени от Русия, а една доведе и до освобождението на България.
Но това е било до тектоничните политическите сътресения след Първата световна война, които коренно променят руско-турските отношения. От вражески те стават добросъседски и дори приятелски, макар и да е имало период на конфронтация. Така например, болшевишка Русия застава зад кемалистка и антисултанска Турция и я подкрепя в първите й крачки като една светска държава (но не съветска). Оттогава или вече близо век тоталитарният СССР, а сега постсъветска Русия и републиканска Турция не знаят какво е това война помежду им (Студената война все пак не беше бойни действия). Да припомним, че през Втората световна война кемалистка Турция запази неутралитет спрямо СССР. Между двете световни войни високопоставени съветски делегация са посещавали Турция, където впрочем има паметник от една такава визита - на самия Ататюрк, а до него на сталинските функционери Ворошилов и Фрунзе. Говори се, че в Санкт Петербург Ердоган ще предложи на Путин футболна дипломация - да гледат заедно в Турция приятелски футболен мач между националните отбори на двете страни. Но подобни приятелски мачове в Турция е имало още през 1932 година.
Като традиционалисти и дори консерватори (в нелошия смисъл на думата) Путин и Ердоган няма как да не чувстват, че история диша зад гърба им. И очевидно ще се стремят да очертаят такава пътна карта, която да изключва влошаване на отношения заради отделни инциденти.
-----------
Юри Михалков, ръководител на Международния отдел на Агенция БГНЕС.
