Това са академиците Георги Близнаков, Илчо Димитров и Николай Хайтов; професорите Николай Генчев и Велко Вълканов; посланиците Христо Малеев и Венелин Мечков; писателят Венцеслав Начев; художникът Тодор Цонев; суровият воин на дълга о.з. полковник Борис Дерибеев, както и забравеният днес министър Христо Данов, с неговата безкористност и болка за България. Те са воините от „петата кохорта на „Зора“, онази, непрежалимата, както във всеки римски легион са наричани интелигентите, сиреч знаещите и можещите, които са могли и са решавали изхода от всяко сражение.
През какво ли не преминахме в тези 30 години! То не бяха опити за отнемане на търговската ни марка; то не бяха съдебни процеси – цели 5 години! То не бяха свирепи и просташки обръщания на масите, на които се продаваха „Зора“ и „Нова Зора“! То не бяха сплашвания на разпространители и продавачи, безпочвени слухове за спиране на вестника, неизброими условия, за да се осъществи разпространението му и като капак след всичко продадено - криенето на неговия тираж. Общо взето това продължава и до днес. Неправилен вестник е „Нова Зора“. И съвсем не е в мейнстрима на медиите под контрол.
Какво ли не опитаха покойният Ж.М.Ж. и сините талибани; Тодоркюрановци и Петърстояновци, и прочие Костовисти, и производните им деривати. „Зора“ обаче преодоляваше всичко с мъдростта, волята и решимостта на непрежалимите имена, които споменах. Днес тях ги няма, останахме малцина. А вълчата яма пред пътя ни тъмнее. И чака да ни погълне. Затова се обръщам към вас.
Бях замислил това писмо като своеобразно сбогуване с всички, които останаха верни на каузата на „Зора“, на нашата болка и радост – България, към съдбата на Отечеството, което защитавахме без да се щадим. Правехме го от позиция, която прононсираните конюнктурчици и колаборационисти биха определили като „ирационална“.
Сиреч, през тези 30 години, ние не се интересувахме нито от заветни места по пътя, нито от „растеж на място“, нито от кариера или личностно осъществяване. Но, както е казал поетът, „за мъката, не щем награди“. Нещо повече – благодарим за уроците, които научихме. Вече можем да разпознаваме присмехулните пламъчета в очите на съчувственици на каузата, когато с празни и безсъдържателни думи, ни окуражават да не се отчайваме; на морални пораженци, които си дерат ризите да доказват колко беззаветно обичат Отечеството и се възхищават на делото на „Зора“; на временни държатели на националното богатство, които красноречиво се усмихват, когато ни срещат, за да ни уверят, че знаят телефоните ни наизуст, и все някой ден ще ни позвънят с „блага вест“. При което наша скромност трябваше да се досети, че никой не обича бедните роднини и бедните приятели; че първото поколение български чорбаджии трупат само лой!...
Каква ти кауза, какви ти пет лева! С две думи, научихме и урока, че ако искаш да останеш верен на правдата, ако ти е трудно да превиеш гръб и не желаеш или не можеш да бъдеш ласкател, или наемник, ще трябва да си плащаш! За по-демократично – с хляба на децата си; със заложения си дом; с бащината си нива!...
Нейсе! Важното е, че продължаваха да ни подлагат крак, да ни зачеркват от всевъзможни листи и каталози, да обезсмислят всяка наша отдаденост и готовност да служим на народа си; да спонсорират всяка възможност вестникът да остане непознат за хората в градове и региони, да не говорим за села и дори квартали в столицата.
И всичко това, само защото някой нейде е решил, че на този народ не трябва да му се отварят очите. Че той не трябва да научи, че вече са продали и живота, и историята, и бъдещето му. И това винаги е било главното основание „Зора“ да изчезне от терена, колкото е възможно по-бързо. И ако може завинаги.
Нещото, в което най-трудно повярвахме бе, че „Зора“ и „Нова Зора“ са най-нежелани именно за онези, които ние припознавахме като патриоти, „обединени“ или не съвсем, като идейни съмишленици, като хора, с които заедно ще вървим „на дълъг път“ и на честна дума. Някои съизмерваха собствения си лилипутски ръст през годините с делото на „Зора“, други, с нискочелна отмъстителност ни преследваха за нашата „якобинска идейна последователност“; трети се правеха, че не ни забелязват, въпреки че им бодяхме очите.
Драги съмишленици с ляво мислене,
Драги патриоти,
Скъпи приятели,
През тези 30 години, вестникът който вие обичате, който търсите да си закупите всеки вторник, и който, ако не го намерите, идвате в редакцията, звъните по телефона или ни пишете, за да се снабдите с него, оцеля, благодарение на вашата всеотдайност, която въпреки всичко, което изредих дотук, ни зареждаше с волята да продължим. Но през последните 3 месеца, както никога досега, през тези 30 години, „Нова Зора“ се обърна към вас за помощ. Това е поводът, заради който и аз сега си позволявам да ви разкажа за трудности, горчивини и тревоги, които иначе, знам, че за онези, които ни ги причиняваха, ще бъдат и са повод за радост и удовлетворение, когато сега ги прочетат на нашите страници. По тази причина досега винаги съм ги спестявал. Премълчавал съм ги пред вас, колкото да не им доставям скверната радост, че са на крачка от успеха, за който се домогваха цели 30 години.
Но положението е такова, каквото е: малко сме и знаем това! И онези знаят същото! Обградени сме, обсадени сме, и от никъде „взорът надежда не види“! Но съдбата на Орловото гнездо на „Нова Зора“ не искам да я решават те. Предпочитам да я решите вие. Би било показателно за оценката и за отношението ви към главните въпроси от които парят вече много години нашите страници. Реч е за оцеляването ни като народ и за съхраняването на българската държавност.
Ето каква е диспозицията на възможностите за спасение на вестника към момента, когато „Зора“ няма нито оборотен капитал, нито генерален, нито никакъв друг спонсор. Генералната възможност за оцеляване е да постигнем 1000 целогодишни абонамента за вестника! Това включва не само редовните читатели, но и ония наши приятели, които през годините получаваха от редакцията като бонус целогодишни абонаменти на вестника.
Днес, това вече е непосилно за редакцията. Но постигането на 1000 целогодишни абонаменти на вестника, би създало реалната възможност да се разплатим с отчисленията и дълговете, а от рехавите постъпления от ръчната продажба, да обезпечим излизането на вестника до края на 2020 година. Разбира се, ако е живот и здраве. Казвам „рехавите постъпления“, защото не очаквам да бъде променена политиката към нас, неудобният рупор на правдата. Толкова всеобхватен е бездуховният мрак, който е легнал над българския ден.
Съзнавам че това означава всеки, който поне веднъж е прочел „Нова Зора“, и е повярвал в нашата безкористност и отдаденост на делото, да бъде честен най-напред към себе си. И в тези трудни времена да пренапрегне недоимъка, да пообърка своите финанси, но да отдели 52 лева за личен, свой, целогодишен абонамент! Ако не наведнъж, то поне на два пъти. Всеки по-дребен абонамент, макар и нужен, и приет с благодарност, само би направил надеждата по-неясна и мъчителна, а бъдещето по-несигурно. Читателите на „Зора“ са хиляди, възможно ли е 1000 от тях да станат целогодишни абонати? Мисля че това е реална изпълнима възможност.
Запомнете нашият каталожен номер – 311. Той е неизменен, а станциите на „Български пощи“ ще приемат абонаменти до 15 число на месец декември, в кампанията за 2020 година. Разбира се и до 15-то число на всеки следващ месец през годината, но нашата животоспасяваща кота, която трябва да превземем, е със срок до 15 декември тази година.
Приемете думите ми към вас като към последният резерв на правдата и истината. Призовавам ви през новата 2020 година „Нова Зора“ да говори отново с вашия глас, с вашата воля и с вашите мисли. И ако го направите, няма да е на вятъра, нито пък заради някой си Минчо Минчев, който както твърди мълвата, сам си бил навлякъл главата в торбата.
Не, братя! Всички сме заедно в битката за България!
Делото е велико!
Борбата е свята!
