Та миналата сряда отивам на разходка в Борисовата градина. Преди това от трамвай № 18 наблюдавам плътни колони мъже, които се движат по „Графа” и прииждат от „Патриарха”, скандирайки също така ожесточено както участниците в интифадата. По тротоаарите и около „Попа” полицаи с каски и шлемове, като израелските охранители, само че без автомати. И прашки не се въртяха. Вече в парка, около стадиона и навътре, чак до езерото с лилиите и костенурките стотици полицаи, двигателите на полицейските коли работят, опъват се бяло-червени ограничителни ленти напряко алеите.
Интифада!
Не,бе, след два часа е началото на мача „Левски”- ЦСКА.
Задава се група петима подранили младежи, „може ли да ви обезпокоим” любезно се осведомяват, „разбира се, тъкмо ми беше доскучало сам”. Разполагат се на двете пейки, които са разместени така че са една срещу друга. „Левскари сте, нали? И аз съм левскар, навремето не пропусках мач на нашите”. „А сега?” „Сега вече остарях, болят ме коленете, как да се включа в хореографиите, нали така им викате, по наше време само скандирахме „Само „Левски”, нямаше като сега обиди на „говеда”, „свини” и заплашване със смърт на футболния враг, Гунди го носехме на ръце”. За Гунди са чували, но като им споменавам Соколето, Теко Абаджиев, Патрата, Сашо Костов гледат недоумяващо. Подсмиват се на лафа за Гайдаров, че тичал така бързо, че акъла му не можел да го догони. Уточнявам, че доста футболисти на „Левски” напоследък са починали и последният е бил именно Гайдаров и това донякъде май им е известно.
И понеже явно са заинтригувани, им разказвам, как десният бек на ЦСКА вкара гол кажи-речи от центъра, та излезе лафа „Ракаров вкара на Дервентски гол от Халите”, с припев „Кой предаде „Левски” – Дончев и Дервентски”/Дончев беше защитник на „сините”/. Констатират, че времето, за което говоря и бащите им не са били раждани.
Питат ме пълнил ли се е стадионът за мачовете на „Левски” и ЦСКА. Обяснявам им, че се пълнил не само на футболни мачове, но и на големи международни състезания по волейбол и баскетбол, когато пред централната трибуна се инсталираха специални дървени подиуми; а също за светвно по борба, за финала на колоездачната обиколка на България. Пълен беше и при посещението на „Харлем глоубтротърс”. Един от младежите се досеща:”Тези май бяха някакъв американски баскетболен шоу отбор”. Потвърждавам, при което младежът до мене подскочи: „Как при комунизма тук да идват американци!” Ами така, идваха и разговорът тръгва в политическо русло.
Младежът е завършил история, малко го е яд, че комунизмът не се е оказал така закостенял и минава в атака: десетки хиляди хора са избити в България от комунистическия съд след Втората световна война. Е, тука, както казвахме тарикатски навремето, „тоя ми се опече на шута”. Споменавам, че Народния съд не го е измислил Георги Димитров, а сме задължени с решение на САЩ и Великобритания и в него е имало представители не само на Комунстическата партия, но и на земеделци, звенари и др. И тъй като само преди месеци бях публликувал в „Дума” цяла страница „Чистките във Франция след Освобождението” и всичко е свежо е в паметта ми, развихрям се: 20 000 ликвидирани без съд и присъда, над 10 000 осъдени на смърт и екзекутирани, включително членовете на колаборационисткото правителство на Виши,като присъдата на премиера генерал Петен е променена на доживотен затвор поради напредналата му възраст и заслугите му на фронта по време на първата световна война...За десерт пазя, защото знам, че другото може и да не запомнят, но ще се впечатлят, както и става, историята за 20 000 французойки, които са остригани и разкарвани като мечки по обвинение в „хоризонтална колаборация”, т.е. сексуални отношения с германския окупатор. Историкът до мене чистосърдечно си признава: „Това за хоризонталната колаборация не го знаех”.
Колко още неща не знаят, милите, още по-лошо, познанията им са жестоко манипулирани, направо зомбирани са тези момчета благодарение на образователните „грижи” на всякакви фактори като се почне от министър Кунева и се стигне до гениалния гебраджийски идеолог Антон Тодоров.
Надигам се да си вървя, момчетата приветливо ми помахват, само „историкът” гледа някак мрачно: „откъде се взе тоя побелял плешивец да ни води тук комунистическа пропаганда”.
„Дано нашите бият”, пожелавам, „Дано, ама надали” отговарят ми почти колективно.
Е, взехме че бихме с два на нула.
