Все по-трудно разбираемо става бяхме ли в съюз с Тройната фашистка коалиция, воювахме ли с САЩ и Великобритания, беше ли това успех на политиката на царското правителство и благо за България? Тези, които ни вкараха в тази коалиция национални предатели ли бяха или строители на Велика България? Измерител на държавническа мъдрост и демокрация ли бяха законите за защита на нацията и държавата, жълтите звезди и разселването на евреите? Какви бяха тези, които възнегодуваха срещу тази политика и власт: разбойници и врагове на царщината, заложили главите си по за 50 000 лева или безкористни борци за един по-добър свят и човешки живот? Малцина помнят, а мнозина „забравят“, зловещата снимка с наредените глави на партизани пред още живите техни побратими, в очакване на обезглавяване. Защо те бяха продали главите си: за богатство и власт ли? Или защото
Живота без милост ни вързва
крилата с яки въжа,
задушава с отровната плесен
на своята стара ръжда
(Н. Й. Вапцаров „Епаха“)
В Пловдив в квартал Кючук Париж след 9 септември 1944 г. на един голям камък бяха изписани имената на 31 такива „разбойници“. Сега този камък го няма, сигурно е разпарчадисан за павета за вилата на някой от „жертвите на комунизма“. По параграфите на споменатите ЗЗД и ЗЗД за 31 х 50 000 назначеното от „царя обединител“ българскоправителство е заплатило 1 550 000 лева на защитниците на държавата. Направете сметка колко милиони са похарчени за хилядите загинали партизани, ятаци, антифашисти, включително за главите на убитите деца от Ястребино и на други над двеста и петдесет деца. И цялата тази статистика днес е табу и осчетоводена в графата „справедливо възмездие за разбойниците и рушителите на царщината“. Когато тези „разбойници“ на 8 и 9 септември слязоха от Балкана кой принуди хилядите да излязат и да ги посрещат с цветя и сълзи на очите. В наши дни ето такива въпроси ни мъчат до задушаване и ни довеждат до мисълта, че може би това се е случвало някъде другаде с някои други.
Сега разбираме, че Съветската армия е нахлула в нашите земи, въпреки обявения от нея неутралитет . Не е стреляла, но е грабила и насилничила, както твърди министър(ката) на външните работи на република България госпожа Захариева и гръмогласно обявяват от парламентарната трибун интелектуалният колос Спас Гърневски, политическите изследователи на „престъпленията на комунизма“ Методи Андреев и Антон Тодоров. По този повод ще спомена един от указите на Петър Велики където е казано: В Сената сенаторите да говорят, без да четат написани речи „да бы их дурость видна была“- за да се вижда глупостта им. Точно това се вижда в историческите претенции на видни политици, даже министри, учени люде и журналисти, които не са чували за конвенцията от Хага 1907 г. , та да знаят що е то неутралитет и как той се вписва в действията на правителството на нашата страна в годините на Втората световно война, но словоблудстват с него. Гледаме снимките, запечатали посрещането на „окупатора“, на концертите, които техните ансамбли изнасяха . Сега ни обясняват, че насилие е упражнено над народа, та той е изпаднал в еуфория пред колоните съветски войски. И паметника в чест на Съветската армия трябва да бъде разрушен. Като негов контрапункт поставихме паметник на загиналите при бомбардировките на София и други градове на България американски летци , за да им благодарим за погубените повече от 3000 софиянци. Защото те са жертви на нашите сегашни приятели и съюзници и, значи, правилно са загинали.
Минаха години, българите, които помнят разрухата след войната и построиха нова България стават все по-малко. Откриха се широки простори за съчинителите на най-новата история на България. Сега годините от 1944 г. до 1989 г. са време на терор и насилие, на разрушаване на стопанското, културно и политическо благополучие на България от 1939 г. В тях няма съзидание, няма безплатно образование и здравеопазване, социални придобивки. Сега тази съчинена история, благословена от министъра на (не)образованието влезе в учебниците на децата, та да знаят историческата правда пренаписана от паметливите борци с „комунизма“ и препоръчана от всезнаещият Европейски съюз и братските САЩ. И не е трудно да се забележи, че пропагандната история дава своите плодове. Днес поколението на 30-40 годишните е в неведение за миналото на родителите си. Загледано в смартфоните и таблетите то, лишено от памет за миналото, крачи към своето бъдеще без идея за него, с едничката мисъл да преживее днешния ден.
Съгласно въпросната „нова история“ годините 1939 г. – 1944 г. са благословен връх на нашето икономическо, културно и политическо развитие със своите 80 % селско население , 60 % неграмотност, продължителност на живота 51 години и европейски демократичен живот. Преди време министър председателят ощастливи народа с обещанието да построи индустриална България, каквато била в 1945 г. Без съмнение той има големи успехи в това начинание. Всеки ден открива „заводи, заводи, заводи“, магистрални участъци и пътни възли и България успешно върви към … 1945 г. Тогава ние сме най-бедната и неразвита страна в Европа но в огледалото за обратно виждане Б.Б. вижда цветя и рози . Друга статистика казва, че през 1987 г. „комунистите“ са поставили България на 28-32 место по развитие в света и 10 место в Европа. Благодарение усърдието на Б.Б. и неговото правителство днес ние сме отново там, където бяхме в 1945 г. – на последно място в Европа. Тази политика изпроводи по свето два милиона млади образовани, квалифицирани българи. Но един джендър политик ни утешава: спокойно, казва той, те пращат милиони на своите незабравими майки и бащи и така работят за България. Между другото тези пари са около 50 % от така наречените външни инвестиции. Останалите проценти са в актива на заслугите на Б.Б.
Все по трудно става на човек да разбере къде е истината : в статистиката на ООН и Европейския съюз, които ни отреждат последно место по показателите за доходи на населението, развитие на човешките ресурси, демографски показатели, социална пропаст и неравенство между бедни и богати, образование, човешко щастие, медийна свобода и независимост на съдебната система или във възторжените приказки на Б.Б. и подведомствените му правителство и медийни клакьори, които твърдят, че в страната всичко върви във възходяща линия.
Моряците от цял свят знаят сигнала SOS. Сигнал за бедствие, молба за помощ, на който всеки кораб в океана има моралното задължение да се отзове. Не е много ясно какво е продиктувало това буквено съчетание, но години след появата му моряците са му дали смислово значение на английски език, което в превод значи: „Спасете нашите души!“ Примамливо е да се обърнем с този сигнал към всички журналисти, „историци“, общественици и кохортата на съчинителите: Милост за нашата памет, милост за душите и помислите на загиналите в борбите срещу мракобесието и националните предатели, милост за сътвореното от нас. Милост за нашето минало. Едва ли ще бъдем чути но сме длъжни да го направим. Изходът е друг: да изритаме от нашия политически, икономически и духовен живот тези, които опропастиха труда на поколения българи и упорито водят страната към нищото. Правили сме го, можем да го направим отново.
