Бих го нарекъл „театър на псевдо постмодернизма и на чалгата”. Нормалните представления са вече рядкост. Да, две са линиите в него, при това уж, противоположни, но еднакво отблъскващи нормалния зрител, за когото театърът би трябвало да е преди всичко “Зрелище и възпитание”, както каза великият Вазов. А неговата възпитателна мисия може би трябвало да бъде “огледало” /естетически коректив/ на действителното ни поведение. И заедно с това да утвърждава определени обществени идеали. Такъв е бил още при появата си у нас, в средата на 19 век. Но дали тъкмо днес е така? Дали театърът наистина е „огледало на времето”? Да, може би днес нямаме нужда от това огледало. Пък и то има преди всичко морална стойност, а ние трябва да се превърнем в прагматици, каквито не бяхме досега. Защото “Как ще ги стигнем...”? И разполагаме с толкова други средства за овладяване и коригиране на морала, не на последно място и със закони и репресивни институции, така че театърът може би не е чак толкова необходим. Но доскоро той беше отдушник за мнозина. Храм на духа, какъвто би трябвало да бъде всеки нормален, истински театър. Това са ни го завещали още древните елини. В близкото минало, когато държавата се грижеше за театъра, но и го наблюдаваше отблизо, езоповският език на нашите автори минаваше през иглените уши на цензурата. Пиесите на Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Йордан Радичков, Иван Радоев, Стефан Цанев, Константин Илиев неведнъж взривяваха залите. Това наистина са големи драматурзи. Жалко, че вече почти не се поставят. А сега? Да, наистина, времето на условно- метафоричния театър отмина. Театърът на улицата, на стадиона и особено този на Парламента са по- интересни. А и повечето от медиите / особено някои от тях за които културата е нещо чуждо като БТВ и Нова ТВ/ се интересуват повече от любовните истории на фолкзвездите и телевизионните водещи, или от престрелките между мафиотските групировки, отколкото от успеха на Станислав Стратиев и Христо Бойчев в Лондон или на Радичков в Рим...
За съжаление, нашата държава, по- точно неуките ни, алчни за власт и бързо забогатяване държавници, отдавна обърнаха гръб на културата и духовността, в т. ч. и на българския театър. Измислиха една нечувана в цивилизована Европа нелепост – т.н. „делегирани бюджети”, една псевдо реформа, чрез която положиха началото на неговия край. Така българският драматичен театър, един от добрите в света бе поставен на колене пред властта. Да се самоиздържа чрез приходите от продадените билети. Та това го няма никъде по света. Навсякъде културата се поддържа от държавата, както това се прави и за образованието. Защото културата е и образование, възпитание на чувствата, тя утолява жаждата ни за духовност, тя съвсем не е лукс, не е нещо излишно. Както каза едно недоразумение, един натрапен ни от Б. Б.„културен” министър без никакви качества и култура за това, а сега, представете си в Комисията за култура в НС?! Та той, същият, който е станал за смях на хората от гилдията, заяви буквално следното, че: „българските театри са...киста в тялото на българския данъкоплатец!” / Да, прочели сте правилно, макар да е шокиращо, при това от устата на човек, претендиращ, че работел за културата на България!/ И същият този човек се бе заканил да съкрати: Националната оперета, Старозагорската опера, Великотърновския музикално- драматичен театър, Танцовия театър „Арабеск”! Ѝ макар всеки от тях да е уникален културен институт, той не изпълнявал, представете си!„делегираните бюджети”! Представете си: Веждьо Рашидов да решава съдбата им ?!
Да, тази „политика” на ГЕРБ вече даде своите горчиви плодове. Немалко добри репертоарни областни театри, единствените храмове на културата в своите региони, се превърнаха в открити сцени, тоест, бяха практически унищожени, други, оставени на произвола на съдбата, трети, като най- старият у нас и много популярен сред публиката – „Сълза и смях” направо закрити! / Затова пък останаха на държавна издръжка самодейните трупи за кючеци и маанета в Разград и Кърджали, нужни за предизборните агитки на незаконното ДПС./ Но тъй като в природата празно място няма. Появиха се сборните частни трупи на т.н. „мечки”, на артисти, станали известни главно от телевизията и рекламите, повечето от тях вече доста втръснали на зрителите. С булевардни пиеси- еднодневки – главно от американски и френски, та и руски автори – те нахлуха в градовете, вече без театри, а също и в големите културни центрове и така за кратко време наложиха един определено нисък критерий с пиеси, чиито заглавия говорят сами за себе си: „Коя гад изяде кашкавала?”,„Помощ, жена ми е луда!”, „Четирима в леглото”, „Многоженецът”, „Когато котката я няма”, „Редки тъпанари” , „Жена ми се казва Борис” и други подобни „шедьоври”. Появиха се „звезди от първа величина”, повечето от пошлите шоута на Нова ТВ и отвратителното Биг брадър, от шоуто на Слави, а също и от някои големи театри. А редица от театрите в страната, притиснати от тази нелоялна конкуренция, бих я нарекъл по- скоро агресия на комерсиалните „мечки” с техните откровени халтури, се принудиха да правят непростими репертоарни и естетически компромиси. Така Бургаският театър, един от най- добрите у нас, наскоро постави „Веселите уиндзорки” та Шекспир като използва за „патерица” участието на една поппевица с прегракнал глас. За да върже плана, русенският, ръководен твърде зле и користно от протежето на ГЕРБ Орлин Дяков, взе да кани непрекъснато вече един втръснал ни шут от „Комиците” на БТВ. Примерите са наистина безброй. Един поглед само върху заглавията от афишите ще ни убеди в това. Очаквам скоро някой театър да постави „Хамлет” или „Отело” с Азис, Криско и Софи Маринова. Компромисите с истинското изкуство са направо непростими. Резултатът е вече налице. Публика с определено принизени изисквания, с все по- ниска култура. Тя се видя и в шоуто „Стани богат”, където млади, образовани хора, са с доста бедна обща култура. А тези хора, които правят театъра у нас, особено директорите и режисьорите сякаш не могат да проумеят една проста, азбучна истина. Казал я е много точно великият Чехов: „В театъра, господа, не Гогол трябва да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол!”. Но как, като в Народния театър трябва да съблечеш съвсем гол артиста, играещ Хамлет по време на прочутия му монолог, или в Младежкия да представяш вместо образователни спектакли за децата и младежите/ те са вече в света на поп-а чалгата!/ нещо като пийпшоу, но с...мъже / „Страхотните момчета”/, да събличаш без нужда актриси, че и актьори на сцената, да се гавриш с „Идиот” на Достоевски като режисьорката Деси Шпатова / през 2010 направиш един бездарен пастиш по 4 преведени от мен пиеси на Йонеско така че просто не можах да ги позная!/, с Шекспировия „Макбет” като Теди Москов / доста сполучливо определен от една млада театроведка като: „Макбет” на Москов – вчерашен, недопечен хамбургер”/, като пародиите на Лилия Абаджиева върху цялата световна класика....За тези изгубени три десетилетия видяхме какво ли не? От поставангардистките претенции на Маргарита Младенова и Иван Добчев в полупразните зали на „Сфумато” и некрофилските изцепки на Иван Станев до пошлостите на алчните „мечки”.
А театралните награди „Икар” и „Аскеер” съвсем се компрометираха. Преди време за мъжка роля беше отличен...Мариус Куркински, обявен от някои критици едва ли не за „българския Лорънс Оливие”
Тук бих искал да спомена, че вината за кризата, за упадъка на нашия театър не е само в държавата. Че държавата пръска пари за излишни проекти с пари от ЕС, които управляващи и чиновници крадат, вече го знаят и децата. Че доведе театрите до просешка тояга е същинско безобразие. Културното министерство не може да осигури малко средства дори за единственото ни театрално списание. Това е истината. Но вина за този упадък имат и самите театрали. Те твърде лесно се примириха със ситуацията, престанаха да се борят и да отстояват правата си. Освен това техният синдикат, Съюзът на артистите в България, воден от приятеля на Бойко, Христо Мутафчиев / прочул се с ролята си в „Дунавмост”/, съвсем не ги защити, напротив, огъна се пред властта. Културното министерство изостави театрите, отдавна забрави и за своите методически и контролни функции. Започна да следи само изпълнението на абсурдните делегирани бюджети, а директорските конкурси в повечето случаи се провеждат с протекции и манипулации, лансират се кандидати главно по партийна линия. Днес, повечето директори са същински феодали, управляват еднолично, без художествени съвети, някои от тях използват постовете си за личната си кариера, без да работят истински за театрите. Мнозина от тях работят главно за себе си. Липсата на оперативна театрална критика, затриването на културната периодика, също се отразява зле върху нивото на българския театър. Няма периодични прегледи и оценка на продукцията на отделните театри, а и наградите „Икар” и „Аскер” често се раздават несправедливо и столицата е винаги преди страната...У нас има дори един абсурден, непознат извън България, термин „извънстоличните театри”?!
Тъжно, нали? И дали някой ден нашият театър ще възвърне предишния си, нормален вид, ще се превърне в храм, в „зрелище и възпитание”? Дано управниците и театралите да се вразумят.
Героите на Достоевски от „Идиот”
в спектакъла на Деси Шпатова
Тук ще цитирам част от оценката на театроведката Красимира Василева: „Кошмарна постановка на „Идиот”, наистина, кошмарна! Не мога да я забравя. С Ованес Торосян в смачкана тишъртка, анцуг и гуменки, който играеше главната роля, на Княз Мишкин, и Владо Пенев - по сутиен, с пайети, високи токчета, циганска шамия и пеещ песните на Висоцки - в ролята на Лебедев, неизвестно защо. Ако някой може да ми обясни защо Лебедев беше решен така, много ще съм доволна. Във всеки случай, не намерих разумно обяснение...”
„Макбет” на Теди Москов –
„вчерашен, недопечен хамбургер”
„Да бъдеш или да не бъдеш?” –
А ето го и първият Хамлет- нудист / Леонид Йовчев/
в постановката на Явор Гърдев в Народния театър
