Контекстът на Студената война и психологическият механизъм
За да се разбере защо илюзията за летящите чинии се оказва толкова устойчива, трябва да се излезе от аеродинамичния тунел и да се погледне към геополитическата карта от средата на миналия век. Между 1947 и 1960 година правителството на САЩ провежда серия от секретни проекти — Sign, Grudge и накрая известния Project Blue Book. Зад официалните разследвания стои комбинация от реален страх от съветски технологичен пробив и нуждата да се прикрият собствените изпитания на разузнавателни платформите за голяма височина.
Много от докладваните от цивилни пилоти и граждани „дискове“ в края на 50-те години всъщност са били полети на експериментални апарати от типа U-2 или по-късно OXCART (предшественика на SR-71 Blackbird), провеждани от базата Groom Lake в Невада. Необичайните отражения на слънчевата светлина върху полираните титанови и алуминиеви повърхности на тези височинни самолети, комбинирани с психозата на населението, постоянно захранват архивното гробище от неограничени съсредоточавания на наблюдатели.
Съвременният опит с дронове и мултикоптери показва, че кръглият корпус може да функционира единствено тогава, когато се използва високочестотна компютърна стабилизация с хиляди корекции в секунда върху множество независими ротори. Но дори и в тези случаи, вътрешният обем на симетричния диск остава крайно неизгоден за полезен товар, горивни резервоари и структурни елементи спрямо класическия фюзелаж.
Проектът Avrocar доказа още през миналия век, че гравитацията и аеродинамиката не се влияят от дизайнерски тенденции или преводни грешки в пресата. Летящата чиния остава паметник на човешката склонност да вижда закономерности там, където има само вихрова нестабилност и грешно разбрана метафора.
