Ако прекарате няколко седмици в долината Юнгай с лопата, стерилно оборудване и преносим генетичен секвенатор, бързо губите илюзиите си относно романтиката на теренната наука. Около вас няма нищо освен солени кори, изпечена от радиацията скала и прах, който блокира механичните филтри на машините. Десетилетия наред биолозите приемаха, че Атакама е абсолютно стерилна граница. Повърхностният слой до осемдесет сантиметра се смяташе за единствената зона, в която микроорганизмите намират временно убежище от убийствената ултравиолетова радиация. Хипотезата беше проста: малкото сулфати и влага задържат микроскопични форми на живот, докато под тях лежи мъртва геоложка маса. Данните от юни 2024 година обаче разбиха този консенсус.
При организирането на новата дълбочинна експедиция учените копаха над четири метра надолу, за да извлекат непокътнати почвени монолити. Големият проблем при подобни сондажи винаги е бил технически: как да разграничиш древни умрели клетки от наистина жизнеспособни организми, без да замърсиш пробите с бактерии от повърхността или от ръцете на самите изследователи. Използването на модифициран протокол за извличане на ДНК от клетки с незасегната клетъчна мембрана позволи прецизно лабораторно филтриране. Секвенирането на нуклеотидните последователности показа профил, който никой от екипа не очакваше да види в такива детайли.
В горния слой до осемдесет сантиметра твърдо доминират бактериите от тип Firmicutes. Това са познатите устойчиви форми, адаптирани към екстремни температурни амплитуди и епизодично изсушаване. Преминавайки границата от двеста сантиметра обаче, биологичният състав рязко се променя. Там доминиращата група става тази на актинобактериите (Actinobacteriota). Промяната в популацията е толкова рязка, че изключва случайно преливане или физическо измиване на биологичен материал от дъждове. В Атакама просто няма достатъчно вода, която да премине през четири метра плътна почва и да транспортира бактерии в дълбочина.
Авторите на изследването застъпват тезата, че тези микроби са били погребани под седиментите на плея – сухо езерно дъно – преди около 19 000 години. Тогава климатичните условия в региона са претърпели катастрофално изсушаване. Вместо да уморат от липса на ресурси, организмите са останали блокирани под слоя утайки. Изправени пред абсолютна дехидратация, те са адаптирали своя метаболизъм към наличния гипс ($CaSO_4 \cdot 2H_2O$). Химическата структура на гипса съдържа кристализационна вода. Бактериите буквално изсмукват тези водна молекули от минералната матрица, оставяйки след себе си анхидрит.
