Когато лабораторията по биофлуидна динамика в Технологичния институт на Джорджия под ръководството на професор Дейвид Хю (David Hu) поставя комари от вида Anopheles gambiae в високоскоростен аеродинамичен тунел с симулиран дъжд през 2012 година, скептицизмът в инженерните среди е пълен. Измервателните уреди, записващи с 4000 кадъра в секунда, разкриват нещо, което архивното гробище на теоретичната биология бе пропускало с десетилетия: комарът оцелява не защото се съпротивлява на водната маса, а точно защото няма абсолютно никаква маса, с която да противостои.
При челен сблъсък между твърдо тяло и падаща капка, преносът на енергия се определя от пластичността на обекта и импеданса на средата. Ако муха с маса от 20 милиграма или пчела с маса над 100 милиграма бъде ударена от капка, нейната инерция е достатъчно голяма, за да деформира водната сфера. Капката се разпръсква върху хитиновата обвивка, отдавайки цялата си кинетична енергия. Този процес поражда разрушително напрежение, трошащо крилата и смазващо вътрешните органи. При комара обаче съотношението на масите е толкова екстремно, че водната капка практически не "забелязва" препятствието. В вместо да се пръсне, флуидът просто продължава движението си надолу, завличайки насекомото със себе си.
Продължаващите опити с високоскоростна кинематография показват, че при директен удар комарът потъва във водната маса за няколко милисекунди, изпитвайки колосално ускорение от порядъка на 100 до 300 G. За сравнение, човешкият вестибуларен апарат губи съзнание при претоварвания над 9 G, а конструктивната цялост на военните изтребители се нарушава при завой над 12 G. Екзоскелетът на комара обаче е гъвкав и кух, а вътрешното налягане на хемолимфата е разпределено така, че да издържа на деформации, които биха разкъсали всеки по-голям организъм.
