В масовото съзнание съществува траен мит, според който зимният сън е просто продължителна почивка, от която животните се събуждат отпочинали с идването на пролетта. Реалността на терен, подкрепена от физиологичните измервания и лабораторните анализи, показва нещо съвсем различно. Хибернацията е екстремно, гранично състояние на организма, при което биологичната машина функционира на самия праг на клиничната смърт. Забавянето на сърдечната честота до едва няколко удара в минута, спадът на телесната температура до почти нулеви стойности и драстичното понижаване на кислородната консумация са механизми, развити не за комфорт, а за справяне с пълния колапс на хранителните вериги през зимния период.
Физическата цена на този процес е огромна. Животните не просто „спят“; те преминават през периодични, изключително тежки за организма микросъбуждания, при които метаболизмът рязко се ускорява за няколко часа, за да възстанови токсичните натрупвания в мозъка и да задейства имунната система, след което отново се срива в вцепенение. Енергийният баланс тук е изчислен до последната калория мастна тъкан. При по-малките бозайници, като лалугерите и определени видове катерици, грешка в изчисленията на натрупаната през лятото кафява мазнина означава категорична смърт от измръзване или органна недостатъчност още в средата на януари.
При мечките ситуацията е още по-сложна от инженерна гледна точка. Тяхното състояние технически представлява зимен сън (торпор), а не пълна хибернация, тъй като телесната им температура спада само с няколко градуса. Това им позволява да поддържат достатъчно висока реактивност, за да защитят бърлогата си, но изисква специални биохимични адаптации за рециклиране на уреята. Мечката не уринира в продължение на месеци, а азотните отпадъци се разграждат и използват повторно за синтез на протеини, предотвратявайки пълната атрофия на мускулната тъкан. Всичко това са високоспециализирани еволюционни решения, кодирани в генетичния материал в продължение на милиони години.
Когато този модел се съпостави с човешката анатомия, теорията за възможността за изкуствено предизвикана анабиоза започва да показва сериозни пробойни. Човешкият мозък консумира около 20 процента от цялата енергия на организма при базово състояние на покой, въпреки че представлява едва 2 процента от телесната маса. Този орган е изключително чувствителен към кислороден дефицит и температурни колебания. За разлика от гризачите, които притежават високорискови, но ефективни системи за авторегулация на клетъчно ниво, човешките неврони започват да умират бързо при продължителна хипотермия.
Опитът да се постави човек в състояние на продълбока хипотермия без медицинска апаратура води не до хибернация, а до необратима кома и сърдечен арест. Основната пречка е липсата на достатъчно количество кафява мастна тъкан при възрастните индивиди – специфична тъкан, богата на митохондрии, която при хиберниращите животни действа като вътрешен термогенератор, разграждащ мазнините директно в топлина без съкращаване на мускулите. При хората механизираното треперене е единственият първичен отговор на студа, а то е енергийно изключително неефективно и бързо изчерпва гликогеновите запаси в черния дроб.
