Еволюционният произход на нашия вид в източноафриканския рифт е дефинирал рамката на нашата терморегулация. Нашите предци са инвестирали енергийния си бюджет в развиването на голям мозък, постоянна телесна температура и способност за продължително физическо натоварване при високи температури чрез изпотяване. В тази екологична ниша способността за изключване на метаболизма за шест месеца е била не просто излишна, а пагубна – тя би направила индивида лесна плячка за хищниците в среда, където хранителни ресурси, макар и променливи, са съществували целогодишно.
Въпреки това, съвременните изследвания върху приматите продължават да захранват определени научни надежди. Откриването на хибернационни цикли при дебелоопашатия лемур в Мадагаскар доказа, че генетичният механизъм за вцепенение съществува и в нашия разред. Според публикувани данни от теренни проучвания, този лемур прекарва сухото лято в хралупи на дървета, понижавайки телесната си температура до нивото на заобикалящата среда и черпейки енергия от мазнините, натрупани в опашката. Това показва, че генетичната програма за хибернация не е напълно изтрита от еволюционната линия на приматите, а по-скоро е потисната или модифицирана.
Анализаторите в областта на космическата медицина и екстремната физиология често цитират тези данни, когато обосновават бюджетите за изследвания върху дълбокото космическо пътуване. Желанието да се постави екипажът на неколедни мисии в състояние на торпор е разбираемо от логистична гледна точка: това би съкратило драстично нуждите от храна, вода, кислород и жизнено пространство. Въпреки това, пренасянето на този механизъм върху човека остава в сферата на теоретичната биохимия. Всички досегашни опити за фармакологично или синтетично induциране на състояние, наподобяващо хибернация при нехиберниращи бозайници, показват тежки странични ефекти – от имунна супресия и увреждане на чревната флора до съдови нарушения и когнитивни дефицити след събуждане.
Архивните медицински доклади за случайни оцелявания на хора при екстремна хипотермия често се цитират като доказателство за скрит потенциал. Случаите на хора, прекарали часове под ледена вода без мозъчни увреждания, обаче са изключения, дължащи се на бързото охлаждане на мозъка, което намалява нуждата от кислоред преди настъпването на аноксия, а не на задействане на организирана програма за хибернация. Тези събития са физиологични инциденти, а не доказателство за биологична готовност.
В крайна сметка човешката стратегия за оцеляване е поела по съвсем различен вектор. Управлението на микроклимата чрез облекло, подслон и контрол върху огъня ни е позволило да колонизираме планетата, без да се налага да пренастройваме фундаменталната биохимия на нашите клетки. Търсенето на „превключвател“ за зимен сън в човешкия ДНК код продължава да бъде интересен обект за изследване, но на този етап физиологичните ограничения на нашия метаболизъм остават непреодолима стена.
