Официалната статистика за земните астроблеми звучи респектиращо, но съдържа фундаментален методически парадокс. Твърди се, че над 200 кратера по света са с потвърден космически произход. При това 32% от тях са локализирани в Северна Америка, а 22% – в Европа. На геофизиците е ясно, че това разпределение не отразява честотата на астероидните падания, а пространствената плътност на геоложките институти и финансирането за проучвания. Но има и нещо по-дълбоко: самата методология за идентифициране на „ударните“ белези често бърка последиците с причината.
Вземете структурата Вредефорт в Южна Африка. С диаметър между 250 и 300 километра и оценка за възраст от близо 2 милиарда години, тя се сочи като най-голямата „звездна рана“ на планетата. Официалният модел предполага астероид с размер 10-15 километра. Но ако потърсите механичния баланс на подобен сблъсък, той изисква такива пластични деформации в дълбочина, каквито сондажите в района на Йоханесбург просто не регистрират. Сходен е казусът с басейна Съдбъри в Канада (130–200 км, 1,85 милиарда години). Там гигантските находища на никел и мед традиционно се преписват на „разтопена от удара кора“. Самите миньорски инженери обаче знаят, че концентрацията на тези метали съвпада с вертикални магмени канали, изходящи от матията – класически белег на метасоматоза и флуиден пробив отдолу нагоре, а не на импулсно смачкване отгоре.
Същото разминаване се наблюдава и при кратера Маникуаган в Квебек (100 км, 215 милиона години), чийто идеален пръстен днес се запълва от хидроенергиен резервоар. В същия регион попада и значително по-младият Пингуалуит (3,44 км, 1,4 милиона години) – перфектна чаша, описвана като класически удар от малък астероид.
Когато стигнем до емблематичния Чиксулуб в Мексико (180 км, 66 милиона години), митологията окончателно измества теренната логика. Катастрофичната хипотеза за измирането на динозаврите разчита на този кратер, но геофизичните гравиметрични данни около Юкатан разкриват аномалии, които удивително напомнят подкорови диапири и газов взрив с мащабни свличания, а не сферична ударна вълна.
В Аризона, така нареченият Метеоритен кратер (Каньон Диабло, 1,2 км, 50 000 години) служи за учебникарски пример главно заради сухия си пустинен климат. Но още в началото на XX век проучвателните сондажи на Даниел Баргера, търсещи масивното желязо-никелово тяло на уж падналия астероид под дъното на кратера, удрят на камък. Метеоритно желязо в дълбочина просто няма – налични са само повърхностни фрагменти, което е напълно съвместимо с експлозивно дегазиране, привлякло атмосферни прахови компоненти, или локален точков взрив от водородно-метанов произход.
