Нещо повече, външният слой на тялото е покрит с микроскопични власинки, изградени от хидрофобни восъци. Когато капката завлече комара с 5-10 сантиметра надолу, ниската повърхностна адхезия предотвратява пълното умокряне. Комарът използва механичния си Джонстънов орган — високочувствителен рецепторен апарат, разположен в основата на антените — за да идентифицира вектора на гравитацията и посоката на въздушния поток. С няколко ротационни движения на коремчето и крилата той се изплъзва от водната обвивка, преди капката да се разбие в земята.
И точно тук се появява парадоксът, който прави впечатление на всеки теренен изследовател. Да летиш във въздуха по време на порой е сравнително безопасно механично състояние за комара. Смъртоносният капан се задейства тогава, когато насекомото реши да се подслони върху твърда повърхност — листо, скала или почва. Когато капка с маса 100 милиграма удари комар, кацнал върху неподвижна субстратна плоскост, екзоскелетът е притиснат между два несвиваеми обекта. Хидродинамичното налягане се покачва мигновено, превръщайки флуида в хидравлична преса. Твърдостта на земята премахва единственото предимство на насекомото: способността му да се движи свободно заедно с вектора на външната сила.
При докосване на капката с крайник, комарът извършва пасивно или полуактивно въртеливо движение около оста си, абсорбирайки въртящия момент без щети по ставните връзки. Всичко това показва, че биологичната еволюция понякога не създава сложни защитни брони или свръхздрави материали, а просто залага на екстремното намаляване на масата, превръщайки физическите закони от заплаха в гаранция за оцеляване.
