Това изглежда логично на хартия, но съществува сериозен биохимичен проблем. Извличането на вода от твърда минерална решетка изисква огромно количество енергия. В среда без слънчева светлина, без органични отпадъци от повърхността и с изключително ограничен органичен въглерод, източникът на тази енергия остава неизяснен. Лабораторните анализи показват екстремно бавен метаболизъм, при който клетъчното деление може да отнема десетилетия или дори векове. Не говорим за процъфтяваща подпочвена фауна, а за биологична система, функционираща на самия праг на физическата смърт.
Подобни открития хвърлят сянка върху методиката, с която анализираме пробите от марсианските мисии. Инструментите на повърхността търсят следи от живот в най-горните слоеве на почвата – точно там, където радиацията и пероксидите унищожават всяка сложна молекула. Ако логиката от Атакама се потвърди и на други планети, истинската биологична зона лежи дълбоко под защитния слой на седиментите, извън обсега на стандартните повърхностни гребла.
Архивните данни от предишни сондирания в Чили показват, че подобни изолати се намират и на по-големи дълбочини, но досега те се отписваха като техническо замърсяване при вземането на пробите. Използването на новите филтри за съхранени клетъчни мембрани поставя точка на този дебат. Организмите са там, те са живи и тяхната ДНК е различна от тази на повърхностните щамове. Анализът на [архивните геоложки проби от Атакама] потвърждава, че субстратът под долината Юнгай е бил стабилен и изолиран през целия холоцен.
Остава обаче открит въпросът за пространствения обхват на тази подземна биосфера. Моделите все още не могат да изчислят точно до каква дълбочина се простира този слой и дали той е свързан с по-дълбоки хидрогеоложки структури. Измерванията на почвената влажност на четири метра показват стойности, близки до нулата, което означава, че актинобактериите функционират в условия на пълна липса на свободна течна вода. Всички налични данни сочат към затворена система, която консумира собствените си минерални ресурси с бавен и неумолим темп.
Текстът на изследването не предлага гръмки заключения или сензационни хипотези. Числата, секвенциите и геоложките датирания просто отчитат един суров факт: животът под Атакама съществува в състояние на продължителна изолация, разчитайки на физикохимични механизми, които тепърва започваме да описваме количествено.
