Десетилетия наред стратиграфският профил на Северна и Източна Европа съдържаше един геоложки парадокс, за който системно се търсеше рационално обяснение. В скалните формирания на Норвегия, Швеция, Балтийските държави, Полша и Беларус ясно се очертава специфичен, изключително дебел слой от вулканична пепел, известен в научните среди като тефрата Кинекул. Този хоризонт, датиран от ордовикския период преди повече от 400 милиона години, свидетелства за събитие с изключително висок индекс на вулканична експлозивност. Обемът на изхвърления материал, изчислен по дебелината и разпространението на утайките, изисква наличието на огромна магмена камера и обширен калдерен комплекс. Традиционните хипотези локализираха епицентъра в различни зони на древния океан Япетус, но липсата на директни структурни доказателства превръщаше тези теории в хипотетични конструктори.
Новите данни от Британската геоложка служба (BGS) променят това положение с помощта на директен сондажен материал. При геологопроучвателни дейности и последващ лабораторен анализ на ядра от два независими сондажа, разположени на разстояние 65 километра един от друг в графствата Норфолк и Линкълншир, изследователите се сблъскват с вулканични скали със специфична текстура и минерален състав. Данните показват, че под съвременните седиментни пластове и плитки морски отлагания не лежи единичен угаснал конус от класически тип, а сложна, тектонично пропадала система от калдери. Тези вдлъбнатини, формирани при изпразването на подземни магмени резервоари, се простират на десетки километри и заемат площ, надхвърляща значително мащабите на съвременните активни вулканични центрове в Южна Европа.
Водещият автор на проучването, д-р Тим Фараон от Британската геоложка служба, посочва, че откритието пренаписва тектонската история на Британските острови. Наличието на толкова масивна структура под района на Wash и съседните сухопътни зони изисква преразглеждане на геодинамичните модели за палеозойската ера. По думите на геофизика д-р Дан Кондън, който също участва в изследването, морфологията на депозитите изключва централизирано конусовидно изригване. Геометричното разпределение на туфите и проследените геофизични аномалии сочат към голямо магмено тяло, претърпяло неколкократни срутвания на покрива. Това обяснява защо на повърхността липсват изразени топографски белези – милиони години ерозия, тектонски пренареждания и покриване с по-млади мезозойски и терциерни утайки са заличили външните контури на вулкана.
За да се установи недвусмислена връзка между откритите под англо-саксонския легендарен ландшафт скали и Скандинавския пепелен слой, изследователският екип прилага прецизна радиоизотопна геохронология. В основата на метода застава анализът на акцесорния минерал циркон ($ZrSiO_4$). Цирконовите кристали кристализират директно от силикатната стопилка и при формирането си улавят следови количества уран, като същевременно категорично изолират оловото поради разликата в йонните радиуси. Тъй като урановите изотопи се разпадат с постоянна, физически неограничена скорост до стабилни изотопи на оловото, съотношението между родителските и дъщерните елементи вътре в кристала служи като изолиран хронометър.
Измерванията на изотопните съотношения в цирконите от сондажите в Норфолк и Линкълншир показват абсолютно съвпадение във времевата рамка с пробите, взети от слоя Кинекул в Скандинавия. Нещо повече, геохимичният анализ на следовите елементи и изотопният профил на редките земни елементи в скалната матрица потвърждават идентичен „химически пръстов отпечатък“. Това означава, че силикатната стопилка, генерирала пепеления облак над днешна Северна Европа, произхожда от същия магмен източник, разположен под Англия. Изследването на физико-химичните параметри показва висока съдържателност на силициев диоксид, което определя високия вискозитет на магмата и разяснява екстремно високата експлозивност на изригването.
