Пречупването на една фраза: Рождението на дисковия мит
На 24 юни 1947 година търговският пилот Кенет Арнолд лети със своя двуместен CallAir A-2 от Чехалис до Якима в щата Вашингтон. Заданието му е абсолютно прозаично — да търси изчезнал транспортен самолет C-46 на Морската пехота, за чието откриване е обявена награда от 5000 долара. На височина около 2800 метра Арнолд забелязва серия от ярки блясъци близо до връх Рейниър. Според първоначалните бордови бележки и последващия му доклад до армейските военновъздушни сили, той вижда девет летателни апарата, движещи се с преценена от него скорост над 1900 километра в час — цифра, която по онова време изглежда абсурдна за всеки конвенционален двигател.
Истинската драма обаче не се ражда във въздуха, а на земята, в редакцията на вестник East Oregonian. Пред журналистите Нолан Скиф и Бил Бекуит пилотът описва движението на обектите с думите: „Те се движеха като чиния, хвърлена по повърхността на водата“. Арнолд прави ясно разграничение — формата им наподобява полумесец или плоско крило с изрязан заден край, но начинът им на отскачане във въздушния поток му напомня за плосък камък, хвърлен под малък ъгъл в езеро. Пресата обаче се нуждае от кратко, звучно заглавие. Изразът „летяща чиния“ е роден от репортерско недоразбиране, а не от техническа скица. В рамките на няколко седмици международните телеграфни агенции разпространяват термина, а психозата на Студената война прави останалото. Хората започват да виждат в небето точно това, което вестниците са им казали да търсят — перфектни, симетрични дискове.
Проектът Y и инженерите от Малтън: Когато Пентагонът инвестира в илюзии
Докато пресата тиражира сензации, военните разузнавания в САЩ и Канада решават да проверят дали дисковидната форма съдържа реално тактическо предимство. През 1952 година в заводите на Avro Canada в Малтън, Онтарио, под ръководството на британския инженер Джон Фрост, започва работа проектът, известен първоначално като Project Y, а по-късно финансиран от американското Министерство на отбраната под наименованието Weapon System 606A и проект Avrocar (официално означен като VZ-9AV).
Целта не е създаването на научнофантастично оръжие, а разработването на летателен апарат с вертикално излитане и кацане (VTOL), който да функционира близо до земната повърхност, използвайки ефекта на земната възглавница, а на по-голяма височина да преминава в бърз хоризонтален полет. Идеята на Фрост се основава на централен турбовентилатор, задвижван от три реактивни двигателя Continental J69-T-9, който всмуква въздух от горната част на диска и го изтласква през пръстеновидни дюзи по целия външен периметър. На хартия концепцията изглежда геометрично съвършена: симетричен корпус без нужда от опашна плоскост, равнопоставено разпределение на тягата и минимална радиолокационна забележимост.
Реалността на изпитателния полигон обаче се оказва разтърсваща. Когато първият прототип с регистрационен номер 58-4610 прави първия си свободен полет на 12 ноември 1959 година, става ясно, че апаратът страда от неуправляем аеродинамичен феномен, известен като "hubbing". Излизайки извън пределите на непосредствения земен ефект (на височина над 90 сантиметра), дискът губи всякаква надлъжна и напречна стабилност. Той започва да се люлее неконтролируемо около оста си, превръщайки се в аеродинамично махало, което пилотът W.D. "Spud" Potocki едва успява да удържи от преобръщане.
Физическите закони срещу кръглото крило
Проблемът не е в липсата на мощност или несъвършенството на тогавашните материали, а в самата геометрия на диска. Конвенционалният самолет има разпереност на крилото, удължение и задно оперение, които осигуряват естествен възстановяващ момент при преминаване през въздушни турбуленции. Симетричното кръгло крило няма задна част — всеки негов ръб е едновременно преден и заден в зависимост от посоката на въздушния поток.
При опит за преход към хоризонтален полет центърът на налягането върху горната повърхност на диска се измества драстично напред. Това създава огромен кабриращ момент (вдигане на носа), който неизбежно води до срив на потока и пълна загуба на управляемост. За да компенсират този ефект, инженерите са принудени да монтират сложна система от механични клапи и рули, които обаче консумират огромна част от наличната тяга. Докладите от изпиталните полети в НАСА Еймс (Moffett Field) от март 1961 година показват, че максималната достигната скорост е едва 56 километра в час, а опитите да се издигне апаратът над 1,5 метра височина завършват с опасни трептения, заплашващи да разрушат конструкцията.
Освен това, пръстеновидният поток около диска генерира изключително ниско налягане над централната кабина, което създава постоянна смукателна сила, понижаваща ефективността на турбовентилатора. С изчерпването на бюджета от над 10 милиона тогавашни долара, Пентагонът официално прекратява програмата през декември 1961 година. Архивите на Военновъздушните сили на САЩ и Националния музей на ВВС в Дейтън, Охайо, където днес се съхранява вторият прототип (59-4925), потвърждават присъдата: дисковидната форма е един от най-ненеефективните аеродинамични профили за полет в земната атмосфера.
