Термодинамика на колапса след 42-рия километър
Когато човек бяга повече от четири часа, мускулатурата работи като двигател с вътрешно горене с изключително нисък коефициент на полезно действие. Основната част от изразходваната енергия се отделя като чиста топлина. Организмът се компенсира сам: съдовете се разширяват, а отделянето на пот се увеличава, за да може чрез изпарението кожата да се охлади. Проблемът настъпва в секундата, в която движението спре. Производството на топлина срива стойностите си почти мигновено, но физиологичният механизъм за охлаждане продължава да работи по инерция. Кожата остава мокра, съдовете са разширени, а околният въздух започва агресивно да отнема остатъчната температура.
Тук класическото вълнено одеяло губи битката на терен. Вълната разчита на капсулиран въздух между влакната си, за да забави конвекцията. Но ако вълната се намокри от потта на бегача, нейната проводимост скокообразно се увеличава и тя престава да изолира. Нужен е друг материал — такъв, който да спре влагата, да блокира вятъра и най-вече да върне излъчването обратно.
Архивите на НАСА и лабораториите в Маршал
През 1964 г. Националната комисия по аеронавтика и космонавтика (НАСА) търси начин да предпази чувствителните уреди и астронавтите от екстремните температурни амплитуди в открития космос — от плюс 120 до минус 150 градуса по Целзий. Обикновените изолатори са твърде тежки за извеждане в орбита, където всеки килограм изисква тонове ракетно гориво.
Отговорът идва от инженерното приложение на вакуумното метализиране. Използва се биаксиално ориентиран полиетилентерефталат (известен с търговското си наименование Mylar), върху който във вакуумна среда се нанася микроскопичен слой от изпарен алуминий. Дебелината на цялата тази структура често е под 12 микрона. За сравнение — човешкият косъм е с дебелина около 70 микрона.
Това, което официално се води "изотермично спасително одеяло", всъщност не съдържа никаква специфична "космическа магия". То е абсолютна физическа бариера.
