Когато на 13 октомври 1307 г. френските кралски съдебни изпълнители нахлуват в парижкия Тампъл – централата на банковата мрежа на Храма в Западна Европа – те очакват да видят тонове благороден метал, способен да запълни дефицита в пробитата хазна на Филип IV. Вместо това заварват архивно гробище: полици, кредитни регистри, заложни разписки за недвижими имоти и сложни счетоводни книги за клирингови разплащания между Европа и Леванта. Митът за изчезналото съкровище ражда десетки теории, включително известната теза на френския писател и изследовател Жак дьо Майе, според която Орденът е поддържал тайни трансатлантически маршрути до Южна и Северна Америка, откъдето е внасял сребро от мините в Потоси и Мексико още през XII век. Тази версия звучи изключително атрактивно, но среща сериозни физически и технологични проблеми, когато се постави под лупата на средновековната морска логистика.
Твърдението, че тамплиерите са пресичали Атлантика с тогавашните галери и тримачтиви ветроходи (коги), за да превозват тонове руда, изисква корабостроителни капацитети, каквито Европа просто не притежава преди втората половина на XV век. Обемът на водоизместване, липсата на цитрусови провизии за предотвратяване на скорбут при продължителни преходи без спирка и отсъствието на астрономически навигационни уреди прави организирания превоз на тонажи сребро от Америка през XII век физически неосъществим. Освен това минералогичният анализ на европейските монети от този период показва ясен изотопен профил на среброто, произхождащо от мините в Гарц (Германия), Кутна Хора (днешна Чехия) и Сребреница, а не от латиноамерикански находища.
Не може да се отрече обаче, че орденът разполага с колосално влияние, което кара френската корона да задейства брутална полицейска операция. Историкът Роже Амбелен развива тезата, че именно финансовата мрежа, а не скритият метал, е била истинската заплаха за централизираната власт на краля. Тамплиерите всъщност са изобретили прототипа на съвременната джиро-банка и акредитива. Поклоник или търговец е можел да депозира злато в Париж, да получи шифрована пергаментна разписка и да изтегли еквивалентна сума в сребърни дирхами или безанти в Акра или Йерусалим. Парите не са пътували във физически сандъци през Средиземно море, за да стават плячка на пирати; пътувала е информацията. Това означава, че по-голямата част от „съкровището“ на тамплиерите е съществувала под формата на дългове, вземания и кредитни линии. С други думи – парите са били инвестирани в земя, мостове, флотилии, заложени корони и най-вече в държавния дълг на самия Филип IV.
