Биологичният субстрат, който наричаме човешки мозък, тежи малко над килограм и половина и консумира приблизително 20 вата енергия. Тази структура от около 86 милиарда неврона е оптимизирана за оцеляване в рамките на няколко десетилетия, а не за непрекъснат запис на данни в продължение на хилядолетия. Изчисленията на невробиолозите от института „Салк“ показват, че общият синаптичен капацитет за съхранение на информация в човешкия мозък има физически таван, равняващ се на около 2,5 петабайта. Причината за това не е просто обемът, а самият начин, по който дендритните бодли променят своята форма и електрическа проводимост, за да кодират спомени.
При непрекъснат входящ поток от сетивна информация, натрупван век след век, синаптичните връзки достигат праг на пълно насищане. Неврологичните системи не разполагат с разширяващ се твърд диск. За да може един хипотетично безсмъртен организъм да усвоява нови умения, да говори езика на текущия век и да разчита съвременната си среда, невропластичността изисква агресивно принудително изчистване на стари синаптични конфигурации. Тъй наречената синаптична редукция, която при нормалния организъм се случва главно по време на сън, при вечния живот се превръща в брутална форма на системна амнезия.
Субективното усещане за личност е изградено върху приемствеността на ранните спомени. Когато синаптичните мрежи, кодиращи първите триста години от живота ви, бъдат презаписани, за да направят място за актуализиране на базовите работни алгоритми, вие преставате да съществувате като същия индивид. Остават само вторични записи, бледи отзвуци и когнитивни рефлекси. Не съществува физически механизъм, който да запази детството ви, първоначалните ви езикови навици или ликовете на хората от първия ви век, без това да блокира способността на мозъка да обработва новата реалност. Резултатът е подвижен прозорец на съзнанието с дължина от едва няколко века. Миналото зад този прозорец е архивно гробище, до което нямате достъп.
Проблемът се задълбочава неимоверно с протичането на еволюционното време. Биологичното безсмъртие на един единичен обект спира за него естествения подбор, но не го спира за останалата част от популацията. По данни на палеогенетиката и молекулярната биология, човешкият геном акумулира мутации със стабилна скорост. Прибавете към това неизбежното навлизане на генното инженерство, изкуствената селекция и адаптацията към новите климатични и технологични условия. След десетки хиляди години човечеството ще се отдалечи генетично, морфологично и когнитивно от вида Homo sapiens.
Ако запазите първоначалната си биологична конструкция, вие се превръщате в затворена еволюционна система. Молекулярният профил на вашите тъкани, имунната ви система и рецепторната ви биохимия ще останат закотвени в миналото. Докато популацията около вас разработва нови форми на имунитет, различни начини за комуникация и вероятно променени хромозомни структури, вие ще бъдете биологично съвместими единствено с архивите. Всяко преплитане на репродуктивен материал с бъдещите хоминиди ще бъде невъзможно поради генетичен бариерен инбридинг. Текстовете от старите изследвания за генетичните изолати показват ясно как групи, лишени от генетичен обмен, биват напълно изтласкани в периферията, но в този случай става дума за изолиран единичен екземпляр. Неспособността да обменяте биохимични сигнали, патогени и езикови конструкции с видовете около вас гарантира пълна обществена и физиологична изолация. Вие няма да бъдете мъдър патриарх, а анатомичен експонат, замръзнал в собственото си време.
Дори да допуснем, че технологиите успеят да поддържат мозъка и тъканите ви в перфектно състояние срещу радиоактивния фон и молекулярното износване, остава невъзможният за заобикаляне проблем с планетарната логистика. Земната кора не е статична платформа. Литосферните плочи се рециклират на всеки няколкостотин милиона години чрез процесите на субдукция. Градовете, архивите, дигиталните масиви и подземните бункери, в които може да се потърси подслон, изчезват под мантията.
