Еволюционен вектор и северноамериканският географски парадокс
Масовата представа за южноамериканските камилиди като автентичен, изолиран продукт на Андския регион се сблъсква с твърдата палеонтологична хроника. Вкаменелостите от плиоцена и плейстоцена посочват северноамериканския континент като действителната люлка на семейство Camelidae. Преди формирането на Панамския провлак и последвалата фауна и миграционни вълни през Беринговия преход, предците на съвременните родове Lama и Vicugna са развили специфична биомеханика за справяне със сухи, бедни на хранителни вещества пространства. Когато климатичните промени и мегафауналното измиране в края на плейстоцена изтриват тези форми от Северна Америка, континенталното бягство на юг вече е осигурило оцеляването на генетичния материал в коренно различна екосистема.
Това, което днес се приема за даденост в перуанските и боливийските стопанства, всъщност е резултат от сухопътна адаптация. Миграцията на юг разделя камилидите на две основни диви форми: дивото гуанако (Lama guanicoe) и изключително чувствителната към надморска височина викуня (Vicugna vicugna). Твърденията, че одомашняването им е било еднократен и плавно планиран акт, умират веднага щом се анализират археозоологичните пластове от обекти като Телармачай в Перу, датирани около 4500–3000 г. пр.н.е. Изследователи като д-р Джейн Уилър показва чрез генетични анализи, че изкривяванията в одомашняването са били постоянни, а хибридизацията между двата вида – масова, особено след испанската конкиста, когато традиционните методи за селекция сриват своите строги рамки.
Биомеханика, тонаж и физиологични граници
Ламата е конструктивно проектирана като работен инструмент. С маса, варираща от 130 до над 190 килограма, и височина при холката до 120 сантиметра, нейното скелетно съотношение е пригодено за пренасяне на критичен тонаж по терени, където колелото е било неизползваемо поради липсата на подходящи впрегатни животни. Една възрастна лама пренася между 25 и 45 килограма товар на разстояния от 15 до 25 километра на ден. Това не е въпрос на издръжливост, а на сухожилна биомеханика и ниски енергийни разходи за единица пренесен товар. Удължените, леко извити уши и удължената муцуна са физиологични белези на животно, пригодено за паша на твърди, високовлакнести треви като "ичу" (Stipa ichu) на надморска височина над 4000 метра.
Именно тук се появява първата сериозна пробойна в опитите да се постави алпаката в същата стопанска графа. Алпаката (Vicugna pacos) рядко надвишава 70–80 килограма. Скелетната ѝ структура е твърде крехка за транспортни задачи; гръбначният ѝ стълб не е пригоден за вертикално натоварване. Муцуната ѝ е скъсена, а носовата кухина има различна геометрия. Разделителната линия тук са ресурсите: докато ламата е суровият двигател на логистиката, алпаката е биофабрика за влакно.
Шерстта на алпаката притежава специфична кухина в структурата на косъма, която осигурява термична изолация без допълнително тегло. С диаметър на косъма при селектираните раси (като Уакая и Сури) между 16 и 22 микрона, тя съперничи на най-фините мериносови или кашмирени влакна. Обратно, козината на ламата съдържа висок процент твърди, кухи предпазни косми (kemp), което прави преждата от нея груба и труднообработваема. Единственото ѝ реално приложение в текстила е било производството на силно усукани въжета за плетене на окачени мостове, чували за пренасяне на руда и най-вече – за изработване на кипу.
