Скъпата кожа и логистиката на една аномалия
Преди да се впуснем в дебрите на лингвистичния мистицизъм, трябва да погледнем физическия носител. Книгата не е абстрактна идея, тя е материален обект, чието създаване през ранния петнадесети век е изисквало сериозен капитал. Лабораторните изследвания на Университета в Аризона през 2009 г. извършиха радиовъглеродно датиране на четири проби от пергамента. Резултатът закотви производството на кожата в тесен времеви прозорец – между 1404 и 1438 година. За направата на тези 240 страници са били необходими кожите на десетки телета. В Средновековието това не е просто разход, това е сериозна икономическа инвестиция. Пергаментът е бил скъп, подготовката му – трудоемка, а обработката на мастилата е изисквала занаятчийска прецизност. Авторът, който и да е бил той, не е бил случаен драскач, работещ в мазето си за удоволствие. Той е разполагал с бюджет.
Въпросът за мастилото също усложнява картината. Химическият анализ показва, че кафявото мастило, с което е изписан текстът, е направено на основата на железен гал – стандартна технология за епохата, но пигментите в рисунките (зелено, синьо, жълто) са нанесени по-късно и с по-ниско качество. Това създава първата голяма пробойна в теорията за единния автор. Възможно е да имаме ситуация, в която един човек е подготвил текста, а съвсем друг, значително по-непрецизен, е оцветил скиците. Или пък рисунките са добавени десетилетия по-късно, за да вдигнат пазарната стойност на ръкописа пред някой лековерен купувач.
Пътят на парите и императорският двор в Прага
Историческата нишка на документа започва да се заплита сериозно едва през седемнадесети век. Единственото физическо доказателство за ранния му път е писмо, открито между страниците, с дата 19 август 1666 г. В него Йоханес Маркус Марци, ректор на Карловия университет в Прага, изпраща книгата на прочутия йезуитски учен Атанасий Кирхер в Рим. Марци пише, че ръкописът някога е бил купен от император Рудолф II за сумата от 600 златни дуката – колосално състояние за времето си. По онова време Рудолф II е известен със своята обсесия по алхимията, астрологията и окултното, превръщайки Прага в убежище за шарлатани, гении и астрономи като Тихо Брахе.
Според същата кореспонденция, предишен собственик на книгата е бил Якоб Хорчицки (известен като Синапиус), директор на ботаническите градини на императора и негов личен лекар. Подписът на Синапиус, заличен с химикали, бе открит в долната част на първия лист с помощта на мултиспектрално заснемане. Хорчицки вероятно е получил ръкописа като залог за неизплатени дългове от закъсалия финансово Рудолф II. Цялата тази верига от собственици показва едно: книгата е циркулирала в среди на висши интелектуалци и алхимици, които са вярвали, че притежават нещо изключително ценно. Повече за икономическата логика зад подобни средновековни сделки можете да прочетете в нашия анализ за изследвания на средновековни фалшификати.
Лингвистичният капан и законът на Ципф
Най-големият аргумент срещу теорията за обикновен фалшификат е самият текст. Когато криптографите анализират разпределението на думите в ръкописа, те се натъкват на стена. Текстът не е случаен низ от знаци. Той се подчинява на математическия закон на Ципф, който гласи, че в рамките на всеки естествен език честотата на поява на дадена дума е обратно пропорционална на нейния ранг в честотния списък. С прости думи – езикът на Войнич се държи точно като английски, латински или китайски. Ако някой през петнадесети век е искал просто да измисли глупости, за да измами купувач, той е трябвало съзнателно или интуитивно да пресъздаде сложна статистическа структура, която науката дефинира едва през двадесети век. Това е почти невероятно.
Но тук се появява друга пробойна в теорията за естествения език. Текстът е твърде чист. В него няма зачерквания, няма поправки, няма колебания на перото. Всеки, който е преписвал или съчинявал средновековен трактат, знае, че грешки се допускат постоянно, след което се драска в полетата или се изстъргва пергаментът. Тук писарят е работил с плашеща скорост и увереност, сякаш е пренасял добре позната му графична матрица. Това кара изследователи като покойния криптограф Уилям Фридман да предположат, че пред нас стои изкуствен език с изключително строга граматика – ранен опит за философски език, подобен на този, който Джон Уилкинс се опитва да създаде векове по-късно. Но как е възможно такъв език да съществува в началото на петнадесети век, в епоха, в която лингвистиката все още е в пелени?
Астрономия на сляпо и ботаника от сънищата
Ако оставим текста настрана и погледнем илюстрациите, интелектуалната мъгла става още по-гъста. Ботаническият раздел съдържа около 113 рисунки на растения. Проблемът не е, че те са зле нарисувани – те са нарисувани подробно, но не съществуват на Земята. Изследователите успяват да идентифицират само отделни части: лист от едно реално растение, корен от второ, цвят от трето. Това са химери. Някои автори твърдят, че това е съзнателно кодиране на хербарий – авторът е искал да скрие истинския състав на лечебните си отвари от конкуренцията.
Астрономическите диаграми също носят белега на странно противоречие. Виждаме зодиакални знаци, изрисувани по традиционен за средновековна Европа начин, но подредбата на небесните тела и съпътстващите ги фигури на голи жени, излизащи от тръби и басейни (в така наречения биологичен раздел), нямат аналог в нито един медицински или астрологичен трактат от епохата. Някои изследователи виждат тук ранни представи за хидротерапия, други – алхимични процеси на дестилация. Но истината е, че ние просто гадаем по картинки, точно както децата се опитват да разберат сложен учебник по физика само по схемите в него.
Краят на илюзиите за дешифриране
През годините десетки учени обявяваха победа над ръкописа на Войнич. От Уилям Нюболд през 1919 г., който видя в него микроскопски наблюдения на Роджър Бейкън, до съвременните опити на компютърни лингвисти, твърдящи, че това е анадолски диалект или иврит, написан с уникална транскрипция. Всеки един от тези опити се проваля при първата независима проверка. Процесът винаги е един и същ: изследователят избира няколко знака, напасва ги към определена езикова система, превежда три-четири изречения, които звучат като поетичен абсурд, и обявява сензация. Когато обаче същият ключ се приложи към останалите двеста страници, системата се разпада и произвежда неконтролируем шум.
Ръкописът на Войнич си остава перфектният паметник на човешката арогантност. Той ни напомня, че не всичко, което е написано, е предназначено да бъде разбрано от нас. Може би това наистина е бил личен бележник на гениален шизофреник, който е имал достатъчно средства да си купи пергамент, или пък е плод на изгубена херметична традиция, чиито кодове са изгорели в пещите на инквизицията. Истината вероятно лежи заровена в архивното гробище на времето, където липсата на писмени паметници от същата епоха със сходна графична система прави разчитането практически невъзможно.
