Археогенетичен пробив сред пясъците на Тадрарт Акакус
Когато експедицията под ръководството на Савино ди Лерния от Римския университет „Ла Сапиенца“ работи в скалния заслон Такаркори в либийската част на пустинята, логистиката е кошмар. Мястото е напълно откъснато, достъпно само с тежка офроуд техника, а температурите унищожават всичко органично. Находката от 15 скелета и мумифицирани останки на жени и деца обаче се оказва прецедент. Изключително сухият микроклимат под скалната козирка е консервирал меки тъкани, кожа и сухожилия — истинско археологическо изключение за този регион.
Опитите за извличане на ДНК от органични останки в тропически и пустинни среди обикновено приключват с пълна деградация на нуклеиновите киселини. През 2019 г. екипът успява да дешифрира единствено митохондриална ДНК, която показва ограничена картината само по майчина линия. Пробивът идва по-късно, когато в лабораториите на института „Макс Планк“ за еволюционна антропология в Йена, под ръководството на професор Йоханес Краузе, успяват да извлекат и секвенират ядрена ДНК с достатъчно покритие от вътрешното ухо (каменистата част на слепоочната кост) на две от женските мумии, датирани въглеродно около 5000 г. пр.н.е.
Данните, получени от това секвениране, изненадаха дори генетиците. Сравнителният анализ с база данни от хиляди древни и съвременни геноми показва, че тези хора не принадлежат към нито една известна досега миграционна вълна. Тяхната линия се е отделила от основното стебло на субсахарските популации преди приблизително 50 000 години — период, съвпадащ с ранното разселване на съвременния човек извън Африка.
Логистиката на живота в една изчезнала екосистема
Преди 7000 години географската реалност тук няма нищо общо с днешния пясъчен ад. В периода на т.нар. Африкански влажен период (започнал преди около 14 500 години и приключил преди малко над 5000 години), преместването на мусонните ветрове превръща региона в речна мрежа с взаимосвързани езера, блата и богата савана.
Анатомичните останки от животни, открити в същия пласт в Такаркори, потвърждават присъствието на хипопотами, крокодили, водни птици и огромно количество сладководна риба — основно сом. В добавка, откритите кости на опитомени овце и кози бележат навлизането на скотовъдството. Жителите на заслона са съчетавали интензивен риболов с пасторализъм.
Въпросът, който мъчи изследователите, е чисто физически: къде е оцеляла тази популация през предходните 35 000 години? Преди 15 000 г. Сахара е била дори по-суха и враждебна от днес, превръщайки се в гигантска бариера по време на последния ледников максимум. Ако тези хора са били биологично изолирани в продължение на 5000 десетилетия, те са живели в неизвестни за науката микро-рефугиуми — изолирани екологични ниши (вероятно в планинските масиви като Ахагар или Тибести), където е имало постоянни водоизточници. В генетично отношение това е т.нар. „призрачна популация“ — група, чието съществуване се изчислява математически чрез следите, оставени в други геноми, но за която до този момент липсваше физическо фосилно потвърждение.
Професор Краузе обобщава ситуацията без излишна академична сухота, посочвайки, че тези хора са функционирали като биологични фосили. Ако пробите бяха датирани с 30 000 години по-рано, резултатът щеше да изглежда логичен. Спрямо хронологичната си рамка обаче (5000 г. пр.н.е.) констатацията е генетичен анахронизъм.
