Физическите лимити зад микроскопичния йонен поток
Когато лабораторният апарат приложи механичен натиск върху проби от замръзнал натриев хлорид, кристалаграфската структура реагира не по начина, по който идеализираните физични модели от миналия век прогнозираха. Отдавна е известно, че при тектоничните сблъсъци на ледниците в Гренландия или Антарктида се генерират локални електромагнитни поля, но механизмът зад този феномен оставаше скрит в архивно гробище от хипотези. Екипът от Цзяннан използва Раманова спектрометрия, за да проследи структурните деформации в решетката, разкривайки нещо изключително сухо и практично: натриевият хлорид пречи на водата да замръзне хомогенно. Вместо монолитен кристал се образува гъбеста матрица, изпъстрена с микроскопични кухини, изпълнени с концентриран солен разтвор. При огъване на материала възниква хидравлично налягане, което принуждава течността да циркулира през тези микроканали. Тласъкът на йоните е този, който генерира електрически заряд, а не някаква мистична промяна в самия лед.
Това увеличение на генерирания ток – достигащо до хиляда пъти спрямо чистия воден лед – звучи впечатляващо в прессъобщенията. Но реажният оперативен анализ изисква да погледнем отвъд първичния отчитащ уред. При опитите да се впрегне този феномен в затворена система лъсва първата сериозна пробойна в теорията. Материалът страда от бърза структурна деградация. След определен брой цикли на механично огъване пробите губят до 80 процента от първоначалния си капацитет. Солените микроканали се разрушават, микропукнатините се съединяват и структурата губи своята еластичност. В добавка, значителна част от кинетичната енергия при деформацията не преминава в електричество, а се разсейва като топлина поради вътрешното триене на флуида. В сравнение със стандартните пиезоелектрични керамики, използвани в индустрията, соленият лед показва скромна ефективност, която трудно би оправдала изграждането на каквато и да е наземна генераторна инфраструктура.
