Термодинамични тавани и аеродинамичен омагьосан кръг
Когато разглеждаме 89-те съществуващи вида летящи риби, събрани в девет рода, виждаме сравнително млада еволюционна адаптация на възраст между 20 и 30 милиона години. Това не е глобален научен пробив в завоеванието на въздушното пространство, а тясно специализиран и доста скъп откъм енергия защитен механизъм. Всяко излитане започва с инфарктен спринт под повърхността, където водното съпротивление изисква огромно мускулно усилие за достигане на около 30 километра в час. Преминаването към режим на плъзгане – когато долният лоб на опашната перка продължава да работи като извънбордов мотор с бясна честота – позволява ускорение до 80 километра в час. В този момент рибата се превръща в планер. Но тук свършва всичко.
Основната причина тези животни да не развият махащ полет и да не населят въздушното пространство над океаните се крие в суровата физиология. Студенокръвният метаболизъм постави твърда граница. Активният полет, за разлика от планирането, изисква непрекъсната висока метаболитна скорост и огромно количество кислород за поддържане на летателната мускулатура. При сухоземните гръбначни това е постигнато чрез белодробно дишане с огромна повърхност и постоянно поддържане на висока телесна температура. Хрилната система на рибите работи перфектно във вода, но на въздуха хрилните листчета бързо слепват поради повърхностното напрежение на водата и изсъхват. За няколко десетки секунди във въздуха рибата практически задържа дишането си. Всеки опит за продължително пляскане с перки-крила би довел до светкавична кислородна дългова криза и млечнокиселинна ацидоза в мускулите.
Акустична война в пелагиала и липсата на опорна точка
Планирането над вълните на разстояние от 50 до 100 метра изглежда като впечатляващ атракцион, но в реалния свят на океанските хищници това е просто маньовър от безизходност. Основните преследвачи на летящите риби – тунците, акулите мако, рибите меч и китоподобните – разполагат с апарати за наблюдение и лов, усъвършенствани в продължение на десетки милиони години. Делфините и зъбатите китове, използвайки своята високочестотна ехолокация, лесно картографират траекторията на пасажа. Когато рибата излети, тя наистина изчезва от акустичния сонар за няколко секунди, но морският бозайник не губи ориентация. Той просто изчислява векторното преместване и изчаква на мястото, където гравитацията неизбежно ще върне обратно изтощената плячка. Според [ранните хидродинамични изследвания] на поведението на пелагичните пасажи, балистичното движение над водата прави рибата напълно предвидима в момента на нейното приводняване, когато скоростта ѝ спада рязко до нула.
Положението се усложнява допълнително от липсата на субстрат. За разлика от насекомите или птиците, които ползват сушата, скалите или растителността за почивка, гнездене, терморегуляция и безопасно размножаване, морската среда не предлага твърда повърхност. Всяко връщане от въздуха означава потапяне в среда, гъста от хищници. Активното търсене на храна от въздуха също губи биоенергетичния си смисъл. Морските птици могат да патрулират над повърхността часове наред, разчитайки на динамично планиране благодарение на въздушните потоци, и почиват на брега. За една риба излизането във въздуха, за да търси зоопланктон или по-малки организми, представлява колосален разход на енергия без никаква възвращаемост. Всяка калория, изразходвана за преодоляване на границата вода-въздух, трябва да бъде възстановена, а хранителните ресурси са разпределени под водата, не във въздуха.
Данните от анализите на палеогеографските промени показват, че подобни опити за планиране са се появявали и през мезозоя при изчезнали родове лъчеперки, но нито един от тях не е прекрачил прага на махащия полет. Морският произход на летящи животни остава биофизически затворен канал. Без траен контакт със сушата, без бели дробове и без константен термогенезис, въздухът за рибите си остава временна бежанска зона, а не дом.
