Митът за праисторическия ловец, който опитомява вълче от чиста симпатия, е продукт на XIX век, подхранен от романтични литератори, които никога не са замръзвали при минус четиридесет градуса в тундрата. Когато премахнем поезията и погледнем физическите доказателства – изотопни анализи на колаген, челюстна морфология и микроскопски износвания по зъбите – картината става далеч по-неугледна. Истинската история на кучето не се пише с емоции, а с калории, въглехидратен срив и отпадъчни мазнини.
Публикуваните в списание Science Advances данни от изследването на 76 древни останки на каниди от Аляска и съседните субарктически региони разбиват хипотезата за еднократно, локализирано събитие. Твърди се, че процесът е протичал на вълни, на различни места и с коренно различни нива на интензивност. Франсоа Лано от Университета на Аризона и Бен Потър от Университета на Аляска анализират морфологията и изотопните състави на извадка, включваща вълци, койоти и хибридни форми от Късния плейстоцен. Резултатите не показват внезапна генетична промяна, а дълъг период на формално съжителство, при което дивите каниди просто са възползвали от хранителната ниша, създадена от човешките лагери.
Основният маркер тук не са разказите, а изотопите на азот-15 и въглерод-13 в костната тъкан. Дивият вълк в субарктическите ширини се храни предимно с едри тревопасни – лосове, бизони, карибу. Анализът на челюстта, намерена на хълма Холембек, както и на материали от археологическите слоеве около река Танана, разкрива драматично отклонение: високи нива на морски и сладководни протеини. Животните са яли риба. За див вълк уловът на сьомга в бързи води е епизодичен и с нисък енергиен добив, но за хищник, живеещ в периферията на човешко селище, той представлява постоянен източник на храна. С прости думи, хората са сушили риба, изхвърляли са главите и вътрешностите, а по-малко агресивните вълци са се хранили с тях.
Това повдига сериозен биоенергетичен въпрос. Човешкият организъм има физиологичен limit за количеството протеин, което може да метаболизира без достатъчно мазнини или въглехидрати – т.нар. протеиново отравяне. През суровите зими ловците-събирачи са били принудени да изчистват чистото месо от сухожилията и да консумират предимно мазнините. Излишъкът от чист протеин, който за хората е бил биохимично опасен, е бил идеален за канидите. Взаимоотношението не е започнало като "партньорство", а като изхвърляне на опасни отпадъци, които привлекли най-плашливите и неагресивни екземпляри.
Археологът Евелин Комбс отбелязва, че морфологичните промени в челюстите – скъсяване на муцуната, сгъстяване на зъбите и намаляване на размера на кучешките зъби – се появяват значително по-късно от промяната в диетата. Това означава, че поведението и хранителният режим са изпреварили генетичната модификация с хилядолетия. Текстовете в научните доклади често спестяват факта, че голяма част от тези "първи кучета" вероятно са били просто паразитиращи вълци, които хората са търпели заради ранното предупреждение при приближаване на по-големи хищници като мечки или пещерни лъвове.
